Потрес от безхаберието

Безхаберието и безочието у нас край нямат. Само като се случи непоправимото, когато дойде трагедията, и започнат да се търсят виновни, проличават някакви проблясъци на съвест и разкаяние. Осъзнаването обаче идва късно, когато връщане назад няма и катастрофата е налице.
Защо трябва да чакаме да се осъществи този познат сценарий, вместо да вземем мерки по един належащ за решаване проблем, застрашаващ живота на хиляди българи, а именно - обезопасяването на стената на язовир "Бели Искър". Толкова ли бързо забравихме какво се случи със село Бисер? И този път опасността е реална, но всяка институция, която има отношение и носи част от отговорността, все още мълчи, гледа настрани и чака нещата да се разминат за нея. С други думи - важното е друг да отнесе грижата, а не кой може да пострада.
Драмите със собствеността и стопанисването на язовира, който дава вода на една пета от София и на цял Самоков, не са от вчера, нито от миналата година, нито дори от по-миналата. И това е основният повод сега да изпитваме онази силна емоционална реакция с елемент на ужас и страх, наречена потрес. Потрес от безотговорността, от прехвърлянето на топката между институциите, от незаинтересоваността от дългогодишните предупреждения на местна власт и експерти. А потенциална жертва не са един, двама, стотина. Десетки хиляди хора са изправени пред риска буквално да се удавят, докато чиновници дремят и се ослушват откъде ще духне вятърът на промяната и дали ще ги засегне пряко. Само че, ако се случи най-лошото, докато чакат, после всички те ще са  виновни и няма да има как да оправдаят бездействието си. Толкова ли е трудно сега да си размърдат задните части, за да не се окажат след някоя година залепени за подсъдимата скамейка?