Право на "светла вяра"

Камен Михайлов

"Светла вяра" е едно от стихотворенията на Димчо Дебелянов, написано през 1910 г., в което прозират социалистически мотиви. И не единственото. Макар и само то да беше, положението с осъждането на поета нямаше да се промени. Не става дума за "съда на естетичните", а за неокритиците, въобразили своята роля в литературата като наместници на папската институция - със самообявената й непогрешимост и право на опростяване на грехове чрез индулгенции.


Изострена социална чувствителност

"Хлапашка работа" ще стане характеристиката на директния сблъсък Дебелянов - Фердинанд, когато юношата от Първа софийска мъжка гимназия ще хвърли към "величеството" ядните куплети на Вазовото "Елате ни вижте": "Вие, дето в покой и палати стоите..." "Незрели и извикващи съжаление постъпки" ще бъдат сигурно и освиркването на същия този Фердинанд през 1907 г., или пълното отхвърляне на буржоазното общество с неговите "самодоволни лица, престорена любезност и съмнителна нравственост". И още - съпричастността към стачкуващите в кирбитената фабрика, към стачкуващите словослагатели (уволнен е заради това). Тогавашните управници съчиняват удобна теза - как финансовият натиск заставя интелигенцията да напряга всички свои сили, за да извади в крайна сметка най-доброто от себе си като творчество. "Наистина ли - пише Дебелянов,- материалните несгоди са от решително значение за развитието на едно истинско дарование!" Та кой по-добре от него знае, че "нищетата и грижата сломяват всяко дарование": "Може би аз можех да направя нещо повече в живота, ако мойта младост не беше изгубена в унизителна работа!" (Из писмо до Иванка Дерменджийска).

Димчо Дебелянов заедно с писателя Гьончо Белев, съпругата му Пенка и нейната колежка- учителката Минерва Русинова


Писаното с кръв не се пренаписва

Добре помня втората половина на XX век и декларираните неприемания. "Чужди на народа" се оказваха либерализмът на Петко Славейков, ницшеанството на Пенчо Славейков, чорбаджийството на Иван Вазов, социалната резигнация на Стоян Михайловски, ренегатството на Никола Фурнаджиев, и т.н., и т.н. Беше разпространена практиката за "целесъобразност" при изданията на класиците. Насочената срещу руската царска политика брошура на Г.С. Раковски се оказа недостойна за четиритомните му съчинения. Религиозните, монархическите и националистическите "залитания" биваха последователно изчиствани у Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Талев...
Днес  под прицела на политическата коректност са всички онези, дръзнали да изповядат разбирания, несъгласувани със "синята идея" и уж "демократичните" възгледи. На какви само "интерпретации" съм се наслушал: "за съжаление...", "трябва обаче да се каже...", "с подобно творчество той даваше лице на безчовечния..." и пр. Ами днес каква фраза да съставим? Кому да обясним, че никой няма право да отнема произведения от творчеството на българските писатели, нито пък да отнема български писатели от българската литература. Както вече стана с редица "леви" автори. Чия "професионална компетентност" следва да оскърбим, за да напомним, че кажи-речи няма наш творец от началото на XX вeк, който да не е попадал под влияние на левите, на социалистическите идеи. Как да внуша, че където е писано с кръв, с мастило не може да се пренаписва. А Дебелянов е един от онези, които жертваха живота си за България. Така, както е разбирал това понятие - родина. След всички получени огорчения и трагични разочарования; с пълно съзнание за социалното разбойничество на върхушката. "Патриотически лъжи", "земя проклета" - отбелязва поетът в сатирите си. Все повече се утвърждава общото мнение на групата мобилизирани приятели, изказано от Людмил Стоянов в писмо до Димчо: "Войната дискредитира военщината; казармата учи да не обичаш отечеството!... След войната ще се изнесат планини от непростими грешки, кражби, гнусни спекулации, глупави и фатални заповеди, най-после - личните страдания, понесени от всеки войник, и траурът по хилядите врати... Ти работиш ли, или негодуванието прелива в душата ти?"

По поръката на... сърцето

Дебелянов "работи", въпреки че негодуванието прелива душата му - подготвя "войнишка песнопойка", зад чието заглавие се скриват най-добрите му стихове, написани дотогава. Която не вижда бял свят заради сполетялата страната ни национална катастрофа. Луксозният "Ролс Ройс" на Фердинанд прекратява воаяжите си на път за Чамкория. Военните авантюри на Кобургготската монархия завършват с единствената "патриотическа поръчка" за Дебелянов - стихотворението "Сънят на героя", по молба на женското културно софийско дружество "Напредък". Замисляната антология е "в полза на пострадалите от войните". Какво ли друго може да се направи в една победена страна!
Всъщност има и едно друго "поръчково" военно стихотворение - но този път по поръката на сърцето. Годината вече е 1916-та. Мястото на събитието - вихрената атака при Долна Струма, северозападната покрайнина на с. Хомондос. Там, на един синор Дебелянов вижда за пръв път убити неприятелски войници - алжирци, които през деня са се хвърляли в ръкопашен бой с "Марсилезата" (40 години по-късно внуците им ще пеят "Ел Джезаир" в сблъсъците с френския легион за независим Алжир!). Един от тях българският поет кръщава Пол - така се появява в тефтерчето му "Пол не ни е вече враг!" Онези най-жестоки строфи, които нямат аналог в световната поезия:
 - И по сивата земя,
 топлена от ласки южни,
 трепкат плахи и ненужни
 с кръв напръскани писма.
Свикнали сме да възприемаме този наш автор чрез цял набор от фрази, които все по-малко значат: "поет-символист", "нежен лирик", "ранима душа", "литературна бохема", "нашият Димчо", "поручик Дебелянов" и какво ли още не. Има даже книги, именувани с възвишени цитати, извадени от някое негово стихотворение. Например - "На бога най-светлият син". Добре, че не са посегнали да извадят нещо от "Легенда за разблудната царкиня". И ако някъде става дума за назоваване на авторски стихове, то какво да кажем за научните формулировки. В тях оригиналниченето е съвсем определено маниерен комплекс за възвеличаване на собственото "аз" чрез Дебелянов.


Бохема, декадент,символист...

Като студент присъствах на вечер, където знаменита поетеса разказваше спомени за него. Беше избрала да осветли въпроса за бохемството на декадентите, което у нея изглеждаше като "злостно гуляйджийство". "Ах, моля ви, оставете, тича той по "Царя", а след него тайфа келнери. И да ви кажа ли -виждаха се ходилата му, боядисани с мастило!" Явно за нея това беше Дебелянов. По-късно прочетох спомени на друг литератор, описващ непраните дрехи и проблясващия секрет на Петко Р. Славейков. Явно за него пък това беше възрожденецът. Дали изобщо е имало такива сцени, или са плод на типично българското "махленско" съзнание - не зная. Зная, че не само в старост и болест, но и в здраве и сила всеки човек има моменти, в които е "негероичен", "не за пред хора", дори... жалък. И се изисква наистина особена психическа деформация да "ловиш" някого, за да го представиш по този начин.
Мисля си, че е по-добре да седнеш и да пресметнеш как може да живее човек със седемдесет и пет лева на месец, когато половинката хляб струва 30 стотинки. А трябва да се плаща и за наем. Пък и "не едином хлебом", както е писано в Библията. Мизерия страшна. Картини страшни. И мирновременният бит скоро ще замести войната - със съпътстващата черна борса и недоимък. "Ядяхме залоената чорба - ще си спомни Т. Геров, близкият другар на Дебелянов от казармата и фронта,- а край нас се навъртаха измършавели кучета и гладни деца със смачкани и опушени тенекиени съдове в ръце". И още - "Макар войната да гърмеше зад полета и планини, ние я виждахме в мрачните лица на болните и осакатените войници".

Цената на живота и успеха


Въпреки че е изкушен в литературата, Дебелянов търси близост с литературните герои, оприличава се на тях и преживява книжната съдба като своя собствена. Такива са любимите му Йохан от "Виктория" и Томас Глан от "Пан". Подобно на тях, за да се съхрани като личност, той трескаво се опитва да  преодолее усещането за вътрешна раздвоеност. Близки, приятели, отстраняване от големия град, където най-остро се проявява една действителност, невъзможна да се приеме от почтен човек. Бавно, но категорично в съзнанието се впива истината - бягството е невъзможно! Тогава артистът, заседнал вътре в душата му, измисля странна игра. Започва да изпраща писма до... себе си. Не като напомняне на преживяното, а като повод за самоопровергаване: "Ето, ти си в Ихтиман и писмото, писано от тебе до тебе, те намира..." Движещата мисъл диктува - налагането на нови впечатления е промяна на самия реален живот. Завръщането обаче от въобразения свят се оказва още по-тягостно. "Напразно горд, напразно окрилен!" - това е често повтаряният стих-мотив на другаря му по съдба Димитър Бояджиев. Прозрението, че цената на успеха не е цената на живота, го завладява за кратко, за да изповяда до сестра си, че и цената на живота не е цената на успеха. "Искахме да бъдем забелязани и поощрени" - ще обобщи един от поколението. - "Толкова силно се нуждаехме от една победа, макар и малка!" Равносметката за Дебелянов не е неизбежният разсъдъчен поглед назад от позицията на старческите години, равносметката се оказва мъчителната черта, прокарвана под преживяванията и мислите всеки божи ден. Поривът към смисъл в нещата, в това число и в ежедневните неща, говори за вътрешна убеденост в своето високо призвание: като личност, като творец, като гражданин на страната си. И то не закъснява да дойде. За съжаление на поета - посмъртно. Дебеляновата щедра снизходителност не съумява да попречи на усещането, че е страшно сам. И в приятелския кръг, и в станцията в Долна Баня, и в печатницата на "Ден", и в любовта, и в окопите край Горно Караджово, "където всички са един и всеки - все пак - сам!" Днес потомците знаят, че със своя живот и с воинския си подвиг Дебелянов изкупва срама и унижението на другите. А поезията му ни кара да шепнем в радост или в неволя някой неизличим в паметта стих.