Празник без усмивки

Това е много тъжен момент - така председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер определи липсата на Великобритания на срещата на върха на ЕС в Рим. Докато на предишния юбилей на Евросъюза никой не би и посмял да си помисли, че страна членка ще пожелае да го напусне, то днес 60-ата си годишнина той отбеляза без Великобритания. Немислимото допреди юни миналата година днес е факт, знаков за състоянието на съюза, който евролидерите с все сили се стремят да запазят, пък макар и под различна от сегашната му форма. Което, апропо, навярно е правилният път.
Уж трябваше да бъде празник - европейците честват европейския проект, сложил кръст на кървавите военни времена и успял да гарантира мира на Стария континент, дал възможност за свободно движение не само на стоки и услуги, но и на хора, предоставил по-добра перспектива (донякъде!) за развитие на по-изостаналите страни членки. Но докато Юнкер е свръхоптимист, че ЕС ще отпразнува и стотния си рожден ден, то евролидерите като че ли не споделят така открито мечтите му. Докато след подписването на новата Римска декларация звучеше Одата на радостта, всички лидери бяха със сериозни изражения - дали заради тъжната равносметка или пък унесени в мисли за несветлото бъдеще, само на лицето Юнкерово се прокрадна лека усмивка. Е, нали е празник все пак!
Криза подир криза и неспособност за справяне с големите и най-наболели проблеми - това е днес Евросъюзът, този триумф на мира над войната. Евросъюзът, който, както се изрази папа Франциск, страда от "вакуум на ценностите", чийто лидери не уважават "съвестта и идеалите на своите граждани". Навярно предвид нарастващите антиевропейски настроения, в новата Римска декларация думата "граждани" е ключова, заедно със "съюз". "Обещаваме да се вслушваме и да отговаряме на опасенията, изразени от нашите граждани", се заричат европейските лидери. Именно това е един от основните проблеми на ЕС в днешния му вид - той не успява да обясни смисъла си на европейските граждани, които го свеждат само до безсмислените регулации, раждащи се в еврочиновническите глави. Онези по високите етажи на ЕС, чийто живот е осигурен от нашите данъци, онези с пристегнатите вратовръзки и лъскавите костюми, онези, които си придават вид на вечно ангажирани с изключително важни дела, трябва да покажат с действията си ползите от съществуването на съюза. Действия там, където са крайно належащи, обаче липсват. Защото далеч по-лесно е да направиш кокошките щастливи, да изправиш кривите краставици или да контролираш мощността на прахосмукачките, отколкото да решаваш големите проблеми като мигрантската криза, перманентната терористична заплаха или охраната на границите. ЕС се бърка там, където не му е работа, а е прекалено слаб по важните въпроси - това един след друг вече гласно признават водещи европейски политици.
Но в новата Римска декларация отново витиеватите фрази са заели мястото на конкретиката. Евролидерите бягат от признаване на грешките от миналото, отказват да дадат ясен отговор на въпроса защо ЕС е така затънал и популистите са във възход, и то в ключови европейски страни. Вместо това - силните да се спасяват заедно, по-слабите да му мислят. Това става ясно от декларацията, въпреки опитите за опаковането на "Европа на няколко скорости" в уж по-добре звучащата фраза "гъвкава Европа" и успокоенията на германския канцлер Ангела Меркел, че "Европа на различните скорости продължава да означава Обединена Европа". Факт е, че Европа винаги е била на няколко скорости, но днес все по-явен е стремежът за консолидиране на богатите и силните. За да просперират. А къде е солидарността - тази тъй изтъркана дума, лееща се безспир от устата на европейските политици? ЕС е основан повече върху конкуренцията, отколкото върху сътрудничеството - друга любима думичка! Що ни приехте в общността си на отбрани нации, след като все на опашката си стоим, все като второ, че и като трето качество хора ни третирате? До какво доведе нашето еврочленство, чиято 10-годишнина отбелязваме, след като Северозападът си остава най-бедният регион в ЕС, дъното на всевъзможни класации е запазено за нас, икономиката ни се крепи изцяло на средствата от еврофондовете? Ами като спрат? Защо и у нас не празнуваме? Риторични въпроси, отговорността знаем чия е!
Евросклерозата, или периодът, в който евроинтеграцията бе зациклила, я преодоляха през 80-те години на миналия век. Днес същата тази евроинтеграция, като че ли прави кръгово движение и се връща обратно към ядрото, от което първоначално е тръгнала. Този процес ще хвърли в коша иначе изключителната в своята същност европейска идея...



Аз съм Европа! - с този призив, по подобие на израза, придобил популярност след кървавата атака в редакцията на "Шарли ебдо" (Аз съм Шарли), като впоследствие за жалост бе употребяван в различни вариации в зависимост от мястото на поредния атентат в Европа, демонстрираха в Берлин в деня на 60-ата годишнина от Римските договори. Време е да спасяваме Европа?