Прогресът иска борба и саможертва

Борис Боев

Въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили предизвиква сериозно негодувание сред българските трудещи се, които предусещат заплахата от нова национална катастрофа, а също така, че цената за тази катастрофа пак ще трябва да плащат те със своята кръв: "Войнишката маса тръгна на война, но в нейната среда владееше глухо и дълбоко недоволство. Научени от кървавия опит на Балканската война, войниците разбираха, че ги водят на нова касапница, за да мрат за чужди на народа интереси." (виж Хр. Халачев - "Бунтът в 28 пехотен полк", стр. 29)

Бунтовете в армията

са потушавани жестоко. Всъщност, както отбелязва в спомените си Хр. Халачев, не патриотизмът, а страхът от разстрел е заставял българите да не се разбунтуват още по време на мобилизацията: "Платените буржоазни български журналисти дълги години се опитваха да твърдят, че българският народ уж доброволно, едва ли не с въодушевление, се отзовал на мобилизацията в 1915 г., за да воюва за националните идеали на чорбаджиите.
Лъжа! Главният аргумент на управниците, за да "убедят" народа в необходимостта от войната, да го накарат да воюва, бяха разстрелите. Именно за това още през пролетта на 1915 г. Радославистката камара изработи нов военнонаказателен закон, който от начало до край за всяко войнишко престъпление предвиждаше само едно наказание - смърт. Новият закон се прилагаше безпощадно от Главната квартира, начело с генерал Жеков. Военнополевите съдилища работеха усилено. По такъв начин стотици, даже хиляди негодуващи войници - работници и селяни - биваха осъждани на смърт от военните съдилища на кървавата буржоазия и разстрелвани, за да се сплаши останалата войнишка маса и се застави да воюва". (Хр. Халачев - "Бунтът в 28 пехотен полк, стр. 28-29, стр. 32).
В хода на войната недоволството се засилва. Приближаващата катастрофа с всяка изминала година добива все по-ясни очертания. Войниците са хранени изключително лошо, облечени са в дрипи. От тила те получават писма от семействата си, че и там цари глад и че децата им умират. Това предизвиква вълна от бунтове - в 5, 8, 9, 21, 28, 36, 44, 49 и 81 полк... Десетки български патриоти смело излезли пред своите полкове и поставили исканията на войниците. С това започнали бунта.

Инициаторите заплащали с главите си

обикновено. Такъв е случаят с Димитър Крахтов. При опит да го арестуват, той хвърлил една бомба срещу полковия командир и една срещу дружинния, а с други две се самоубил. С това записал за вечни времена името си като самоотвержен син на партията и народа. Бунтът в 28-ми пехотен полк взел значителни размери и завършил с разстрели и затвор. (виж Невяна Попова/Йоно Митев - "Светли страници от историята на българския народ", стр. 181).
Един от най-големите бунтове е в 21-ви Средногорски полк. По случая са осъдени на смърт 150 души. Половината от тях са изпратени за екзекуция в Прилеп, а другата половина - в Кавадарци. Борбата за мир обаче не може да бъде спряна с разстрели. Напротив, тя още повече се изостря след научаването за Февруарската и Октомврийската революция от 1917 г. в Русия. В позивите и разговорите на войниците от фронта вместо по-раншните лозунги "Край на войната, искаме мир!", "Хвърлете пушките!", "Към дома!" и др., се появяват нови, по-смели и революционни мисли: "Бързайте да свършите войната, защото ще я свършим ние!", "Да обърнем оръжие срещу нашите управници!", "Да накажем предателите!" и др.
Изостря се положението и в тила (доминиран от т.нар. тилови плъхове, които чрез спекулации натрупват огромни богатства, материализирани впоследствие в големи имоти. В периода 1917-1918 г. избухват 240 женски бунта с участието на около 70 000 жени от градовете и селата. "Женските бунтове са най-масовата революционна проява на трудещите се в тила" (виж сборника "Участието на жените в революционното движение 1891-1944 г.", стр. 46-49). На много места властта е принудена да разпръсва със сила освирепелите от глад жени. Стига се и до смъртни случаи (в Сливен, Пловдив и др. има застреляни демонстрантки).
Към есента на 1918 г. броят на убитите български войници вече е 150 хиляди, а ранените са около 300 хиляди. Армията е напълно разложена от глада, мизерията и постоянно съпровождащата я смърт: "Недоволството беше всеобщо и голямо. Никога в живота си не съм виждал такова страшно недоволство на изстрадали човешки маси. В душата на всеки войник-фронтовак беше залегнало твърдото решение, че в най-близко време трябва да се действа, да се тури край на тази безумна война, инак катастрофата за целия народ ще бъде още по-голяма." (Хр. Халачев - "Бунтът в 28 пехотен полк, стр. 212).

Пробивът при Добро поле

на 15 септември се превръща в катализатор за революционните настроения сред войниците: "Подкупените чорбаджийски журналисти след войната много писаха и дрънкаха за предателство на Добро поле. Да, на Добро поле биде извършено предателство, но не от страна на войниците, които и там достойно защитиха военната чест на храбрия български народ. Предателство извършиха българските властници и цар Фердинанд, които хвърлиха народа в тази безумна противонародна война и докараха войската до това отчаяно, безизходно положение. За народа нямаше абсолютно никакъв смисъл и никаква полза да воюва повече.
На 15 септември стана пробивът при Добро поле. След жестоки ръкопашни боеве в окопите останалите живи войници отстъпиха... И отказаха да воюват повече!
Този момент трябва да се смята за началото на общото въстание в Българската армия, наречено Владайско войнишко въстание.
Беше ли поражението на Добро поле същинската причина за въстанието? - Не, ни най-малко. Офанзивата на съглашенските войски и частичният им успех на Добро поле послужиха само като повод за въстанието, за което войниците си бяха дали дума много по-рано. Същинската причина за него се коренеше в нежеланието на войниците да воюват повече за интересите на българските властници и чорбаджии, в решителната им воля да се тури край на противонародната война. Ако у войниците имаше и най-малкото желание да продължават войната, след отстъплението на Добро поле, те щяха да се спрат на друга удобна позиция, щяха да заемат Бабуна планина, която със своите високи и стръмни като стени южни склонове представлява естествена и великолепна отбранителна линия. Нищо подобно не стана, защото войнишките маси въстанаха против империалистическата война, против властта, която ги тикна в тази война,

против безумието и предателството

което властници и началници вършеха с армията, с целия български народ." (Хр. Халачев - "Бунтът в 28 пехотен полк, стр. 213-215).
От Добро поле 30 000 войници се отправят към вътрешността на страната с възглас: "Под нож погромаджиите!" В Кюстендил е арестуван Главният щаб на българската армия, а на 27 септември въстаналите войници обявяват в Радомир България за република. Партията на тесните социалисти обаче отказва да спомогне за успеха на въстанието, например чрез активни паралелни революционни действия на работниците в Перник и в София, които в мнозинството си са под нейно влияние. БРСДП(т.с.) продължава да не отчита революционния потенциал на българските селяни, които са огромно мнозинство сред въстаналите войници.
Недоброто ръководство на въстаниците (с оглед на отказа на тесните социалисти да се включат в него), предвождани от земеделеца Райко Даскалов, обуславя поражението. С германска военна помощ българската буржоазия успява да потуши войнишкото надигане и да съхрани властта си. При Владая са избити повече от 2500 разбунтували се войници, а хиляди други са затворени. Впоследствие България излиза от войната, но социален мир не настъпва. Конфронтацията между трудещи се и буржоазия дотолкова е нараснала, че вече нито трудещите се искат да живеят постарому, нито буржоазията може да управлява постарому. Репресията, откритото насилие взима връх във всеки по-остър следвоенен конфликт.
Войнишкото въстание остава в историята и в паметта на народа като пръв опит за установяване на Народна република в България. Опит, който ще бъде повторен по време на въстанията през юни и септември 1923 г. и ще получи своя победен завършек след 9 септември 1944 г. Така се осъществи идеалът на Левски и на още поколения революционери - да имаме едно знаме, на което да пише: "Свята и чиста република". Народът извоюва свободата си със своята кръв и със своята саможертва.
Накрая, искам да завърша със следния опит за обобщение: Цялата световна история сочи, че ако всички хора бяха опортюнисти, ако всички се бояха от саможертвата и се движеха само по линията на най-малкото съпротивление, човечеството още щеше да живее в каменната ера. Който иска прогрес, който иска щастлив и достоен живот, той трябва да върви по пътя на борбата и саможертвата - това е пътят на поп Богомил и Ивайло, на Ботев и Левски, на Димитър Благоев и Георги Димитров, на участниците във Войнишкото и Септемврийското въстание, на партизаните-антифашисти.


текст под снимките

Бунтът на жените 1918 г., худ. Т. Панайотов

Паметник на Владайското въстание