Пулсари

Методи БЕЖАНСКИ е роден на 7 ноември 1933 г. в с. Дивля, Пернишка област. Завършил е СУ "Св. Кл. Охридски". Бил е читалищен деятел, зам.гл. редактор на в. "Димитровско знаме" - Перник, редактор и зав. редакция в Издателство "Народна младеж". Автор е на 26 книги за деца и възрастни, между които: "Улица на детството", "Юнашки селения", "Една съвсем объркана история", "Търсят се дяволи", "Вързани приказки", "Истории с дяволи и без дяволи", "Спомен за хляба", "Нощ със Сириус", "Магия за любов", "Слънце в слънчевия сплит" и др.
Член е на Съюза на българските писатели.

На улицата, под моя прозорец, внезапно прогърмя автомобилен ауспух, последва го старт с шумно превъртане на гуми и се разнесе дразнещ дъх на опърлен каучук. Отекването на пукотевицата нарани въздуха, изпепели и отвя настроението ми за работа. Окончателно прогони магията на унеса и стопи вълшебството на тишината. Усилието ми, вече препънато, тръгна по мечешки - бавно, тромаво и тежко като търкаляне на камъни връз нанагорнище. Мисълта ми забуксува, скъса се и взе да се дроби. Да се пилее и да се губи. А минутите мъчително се занизваха и се проточиха като несвършващо мравешко преселение.
Вече часове.
Не съм и помислял, че преработването и подготовката за преиздаване на една книга, отдавна получила утвърдителната оценка на читателите и критиката, може да излезе такава залисия.
Втора зима. Ден из ден, ден по ден.
- И на врабците ще омръзна.
Втора зима с мерак и усърдие залягам да стъкмя една повест за второ преработено и допълнено издание. Чопленето и чегъртането, което винаги ме е увличало и ми е носило упоение и доволство, подобно на упоението и доволството на златаря, влагащ душата си в благородния метал, за да го превърне в изящество и красота, сега изведнъж секна и се изпари.
Работата се запъна.
Наникъде.
Дотам се запъна, щото думите започнаха да бягат като при внезапно и тежко предчувствие. Горчивината ми запрелива, та запрелива.
Казват, някъде на камък било писано:
- Който с игла копае кладенец, жаден си умира!...
Само да не заприличам на онзи глуповат наивник от приказката, дето не можел да живее без ядове, та когато те не му идвали от хората, сам си ги създавал. После за кураж, като в просветление, повтарял:
- Човек в мъчнотиите най-добре разбира, че живее истински.
Свят шарен, а лудите са най-ярката му боя.
Че и аз.
От съклет върху плещите ми легна тежест като воденичен товар и в раменете ме замъчи една болка, сякаш мъкна кола с ломен камък. А хубавият ден гологлав бяга към пладнето, та хайлашки да хване сенките преди още да се смалят и да задремят. Лека-полека, както се кротват тия сенки, подсещат за глухи старици, уж за малко приседнали, па се забравили. И зиморничаво сгушени на междуселския раздрум, си бият главите коя кой път да хване...
Ръкописът на книгата е чист и ясен, изпод моята ръка излязъл, а пък ми е трудно отново да се върна в силовото поле на събитията и съдбите на героите. На преживяванията им. Отново трябва да заживея с ритъма на повествованието и атмосферата в него; да възкреся и върна настроението отпреди години, когато повестта се раждаше. Дотам да се заровя, че всичко отново да преживея. Ала мисълта, неподатлива, продължава да буксува и да се дроби...
- Един очаден и скапан ауспух може да ти изяде деня, дори ако си над Дантевия "Ад".
През въздишка дочувам, че вратата на стаята плахо и несръчно се открехва и отваря тясна пролука. Подир това изшумолват леки врабешки стъпки и до бюрото, откъм лявата ми страна, плътно до мене, за да ме усеща, се изправя фигурката на най-малкия ми внук - Мартин, постоянното гостенче по време на работата ми. Сърчицето го води все насам.
Дребосъчето, което отскоро погна третата си годинка, вече търси своя крачка и своя посока. Нищо, че е съвсем ситничко, хромозомът му е як и силен. Мъжката намера и родовата жилка ще го изтеглят нагоре, ще му дадат крачка и размах. Простор и джевап ще му дадат.
Както съм сантиментален, с появата му сякаш нова, неуловима светлина обля стаята, изпълни я с ведрина и радост.
- Най-старият и най-младият в дома винаги има какво да си кажат.
Сякаш и въздухът стана друг - по-леко се диша. Поривът от докосването на момченцето и от присъствието му ме стоплят, та усещам как страните на лицето ми се сгорещяват, а пред погледа ми затрептява влажна мараня.
- Душа човече!...
 За да изречеш това, трябва да ти е преляла обичта и радостното чувство, а прелялото да се превърне в тънка светла тъга. Човекът цял живот носи детето в себе си, ала рядко се сеща със спомен да го приласкае. Да му отдаде любов и почит.
- Срещу зъбат живот с тънки емоции не се излиза.
Жълтата блузка, дънковите панталонки с очертани кантове и с гънки зад коленете, досущ, както при възрастните, велурените обувки - всичко допълва и подчертава фигурката, подсилва израза на лицето и разпалва любопитния поглед на току-що прогледнало коте. Всичко ме изпълва с вълнение и радост.
Дъщеря ми има око и ръка да си спретва и кипри децата.
Ала от пръв поглед се разбира, че нещо мъчи юначето, та погледът му обхожда познатите вещи наоколо - изпразнената чаша за кафе и до нея другата, зеленикавата, с още топлия ароматен чай; мраморната декоративна мастилница; кутията с цветните моливи и химикалките. А по-нататък - настолната лампа във формата на гъба, телефонът и картините по стените.
Всичко...
Момчето стои вглъбено и мълчаливо - едно съвършено необичайно състояние за възрастта и характера му. Струва ми се, че на личицето му се експонира и добива душа всичко, което го заобикаля тук.
Гледам го - мъжкото му отсега избива в правата изравнена стойка като у атлет от плакат на световна олимпиада; в леко отворената походка за стабилност на крачката и в онова невидимо излъчване, от което постепенно ще избуи мъжкият чар, силата и истинското усещане за зрялост и обаяние, покоряващо и ощастливяващо нежния пол. Някога, в най-ранните ми младини, мама обичаше полунашега-полунасериозно да повтаря:
- Мъжете от тоя род си знаят цената, затова рядко изричат думата обич, ама изрекат ли я веднъж, тя клетва става. Заради това пред тях жените винаги са се препъвали и са ги мъчили тежки и будни нощи...
Мъжът е мъж, когато всичко му е мъжко...
Сега, в присъствието на малчуганчето, ме изпълва приятно чувство при мисълта, че и в Мартин, и братчето му - по-големият Денислав, хармонично са слели чертите на дъщеря ми - майката Радостина, и на бащата Добри. В рода идва ново поколение -  Яна, дъщерята на сина ми Димитър и двете момченца.
Идва и настъпва.
И тая сутрин появата на мъжлето ме зарадва, но не ме изненада. Откакто е проходил, не пропуска да дойде още след ставането си от сън. И все тъй - в плътна близост, за да ме усеща до себе си. Дълго и търпеливо разглежда и изучава всичко, което му попадне пред очите, а от време на време спира поглед и на мене - на външността, движенията и жестовете.
 Толкова съм свикнал с присъствието му, че не е ли наблизо, започва да ми липсва, та ставам неспокоен и раздразнителен.
- Пътят сам го води - речено е.
Познавам всяка негова черта и всяка реакция - душичката му познавам. Затова сега лесно забелязвам, че нещо го мъчи, затова е тъй напрегнат и мълчалив. Кахър някакъв си има, или иска нещо да ми каже, пък още му е трудно да нареди и да изговори цяла фраза, макар да знае много думи и по своему, както при всяко дете на тая възраст, ги произнася единично.
А понякога дълго мълчи. Помръдва само ту с ръчичка, ту с краче, гледа ме, притиска се до мене и навремени дълбоко въздъхва, а всяка негова въздишка болезнено отеква в сърцето ми. И преди да си поеме нов дъх, раменцата му потръпват, сякаш отхвърлят товар. От вътрешното напрежение очичките му са ококорени и необичайно бистреят, та чак блестят.
 Откакто го засмъдя инстинктът за говорене, все по-упорито се опитва да превръща звуците в думи и изрази, ала речта му още не е изчистена и ясна, та трудно му разбирам. Пък и от няколко дни го мъчи друга болка - никнат му кътни зъбки, та тонусът му е понижен. Ама се държи. Не капризничи, не плаче и не мрънка. Но ми се струва, че иска да изрече нещо, нещо да ми довери, ала центърът на говора в главичката му още не може бързо да догонва чувствата, възприятията и способността за мислене. Искам да му помогна, а не зная как. Поне някак да го поуспокоя и да го разсея. Сила да му дам. Гушвам го и го притискам до себе си, а той облекчено въздъхва и засиява. Вдигам го нависоко, премятам го на ръце, но в миг ловя пулса на сърцето му и неговите удари ми затъкват гърлото.
- Как да му взема болката?...
Когато му се бялна първото зъбче, Денислав, баткото, дотича при мене и с възторг огласи:
- На Мартин му никнат зъби без дупки!... Дядо, кога се появяват дупките?... - В гласа му нямаше завист, макар в неговите зъбки вече да бяха се появили малки черни ямки, та го водиха на зъболекар...
Въпреки болките от израстването на кътниците, въпреки другото, неизвестното напрежение, дето сега му извива душата, мъжлето се държи. Решавам да го заведа при майка му, ала дъщеря ми, набрала опит след раждането на Денислав, спокойно ми отговаря:
- Не се тревожи!... Ще му мине. Виж, че е жилав: не се залежава и от сутрин до вечер е на крака. Щъка из цялата къща. Навива километраж. И е цял разпоредник: всичко да пипне и всичко да подреди по свой вкус.
- Сигурно ще му мине! - сърдито надавам глас. - Ама от неговото страдание мен ей тук, на гърлото ме души един стегнат възел, пък няма как да го разкъсам.
- И на тебе ще ти мине! - засмива се Радостина и си поглежда часовника. - Време е да тръгвам за работа... А ти не се бой! Издръжлив е и ще надвие. Ще видиш.
Прибирам се в стаята си, тревожен и сърдит, сетне отново се замъчвам с ръкописа. "Много ли остарях? - питам се. - Сигурно много". Някъде бях прочел, или от някого бях чул:
- Погледни дете, за да разбереш колко си остарял!...
Погледни!...
След броени минути мъжлето Мартин пак се появява на вратата, дощъпурква с тихите си врабешки стъпки до любимото си място и с двете си ръчички здраво ме хваща за лакътя. Гледаме се, преливащи от обич, а лявата ми ръка, неволно легнала върху главицата му, унесено гали косите, вратлето и плещичките.
Изцяло отдадено на ласката, мъжлето галено притиска главица към мене, та погледът му обгаря страните ми.
И неочаквано, без особено усилие, чудото става:
- ...бичкам те! ...бичкам те!...
Навеждам се да го целуна, но вълнението ми надвива и една бистра, нечакана топла капка пада от очите ми върху теменцето му.
- Имам право на тая сълза, защото свалих от плещите си Хималаите. - Оправдавам се, макар че никой не ми иска обяснение.
- ...бичкам те!... - потретя мъжината, вече свободно, със светнали очички, без страдание и усилие, защото мисълта и поривът най-сетне са надвили, щом думите леко и звънко се отронват от устните му като сладки плодове.
Облекчено, юначето жадно търси ласката ми - знае, че при мене по мъжки тя винаги лесно се намира...
- ...И досега се чудя как от лудото вълнение не се превърнах във вулканична пара, за да полетя над света и да се разсея без остатък и без следа.
"Понякога, мисля си, една-едничка радост може да освети и облагороди целия ти минал живот, заедно с тревогите и мъките, с горчивините, които животът щедро ти изсипва до сетния ти дъх".
А баба ми, която знае много за земята, за звездите и за "небетата", както ги нарича Мартин, твърди, че децата приличат на пулсарите - свръхновите неутронни звезди, дето непрестанно произвеждат тясно насочено радиоизлъчване, та и когато си сам, да не си самотен.
- Достатъчно е - вика тя, - само да имаш у дома си два истински пулсара, които да генерират и щедро да изпращат към тебе своята неповторима енергия... Това е достатъчно.

(Из подготвения за печат том 2 с избрани разкази и новели "Кръвта не застива")