РАДОСТ И ТЪГА

На пейката пред блока са седнали госпожа Тодорка и госпожа Цветана. Госпожа Тодорка е видимо кахърна и вяло проговаря:
- Не случих на зет, Цвето! Само външно е фасонлия – винаги с черен панталон, бяла риза и по един лаптоп във всяка ръка. Ама то, външният вид, лъже – хич не е свестен. Капризен на ядене! Манджа не повтаря. Всеки ден различно. Само сутрин някакви ядки преживя.
- Поне да се научи и да пасе от градинката, я каква хубава тревичка е пораснала в тия дъждове – него чака! – вмъква се в монолога на приятелката си Цветана.
- Веднъж панирам пилешко, друг път му задушавам зеленчуци, трети път му пека пържоли... Луда станах! Хората четат любовни романи на моята възраст пенсионерска, а аз премятам кулинарни книги... Това не е живот!
Госпожа Цветана се усмихва доволно.
- Аз пък в тази насока съм доволна от моя зет – започва кротко тя. – Гумаджия – няма черни панталони, няма лаптопи. Денем помпа гуми, вечер изпомпва бутилки. Обърне три питиета и не се сеща за ядене. Една салата му стига. И фикусът от хола да му нарежа, ще е благодарен. Веднъж, като му изпържих две яйца, благодари за царската вечеря.
Двете приятелки се умълчават. Тодорка става още по-скръбна.
- Винаги е било така – въздъхва тя. - Едни за радост са родени, други за мъки.