Роко и неговите баби

Сергей КОМИТСКИ е роден на 10 юли 1953 г. в Плевен. Завършил е кинотелевизионна режисура във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1979 г. Режисьор е на игралните филми "Куршум за рая", "Грях", "Нощна тарифа"; на телевизионни новели и театрални спектакли.
Автор е на книгите: "Харамийско ехо", "Кармичен възел", "Шепи с огън", "Нощта на грозилите", "Хенрих IV с малкото"х",  "Пет куршума милост" и на шест пиеси.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.   

На Борис Младжов                                                                                                         

Столична събота. Лято. Госпожа Зина унесено шепне пред календара в антрето. Сто на сто, брои часовете до пенсията си в сряда. Готова е да въздъхне. Този отрязък от месеца е най-мъчителният за нея. Сметки за ток, телефон и вода се зъбят насреща й като куче. Тя денонощно кълне наум и го гони... В тоя миг проехтява часовникът. Онзи - с махалото. Дванайсет пъти "по обед". Както го е правил от педесет и седем години насам. Купиха го с Лука преди сватбата, за да си отмерват семейното щастие...
След дванайстия екот госпожа Зина идва в реалното. Нахлузва сандалите. Размазва последната люспа червило на устните си. Откачва торбичка от закачалката и леко прихлопва с бастуна вратата след себе си. Превърта треперейки, ключа и като сянка потъва в асансьора.
Навънка пред блока, вдовиците са вече в беседката. Както винаги наредени край масата по възраст и отдясно-наляво: Дима, Васа, Неда, Яна и Марушка. Мястото на Зина е свободно. И неприкосновено. То е между Васа и Неда. Горе-долу в ритъм, жените подрънкват с лъжици в канчетата и хапват пилешка супа. Роко е надвесен над тях и благо им се усмихва. Подхвърля по някоя и друга шега и им досипва от огромната тенджера. С появяването на Зина вдовиците в беседката оживяват.
- Здравейте, госпожи! - кимва им тя дяволито и ги оглежда под очилата си. - Както виждам, не сме се "редуцирали" от последното ни преброяване по-миналата събота!
- Айде сега, приказки!... Какво става?... Защо закъсняваш?... Роко тъкмо щеше да те търси!? - засипват я жените с въпроси и й отварят път да заеме мястото си.      
Тя сяда. Изважда от торбичката канче с лъжица и смирено изчаква Роко да й сипе.
- Здравей, бабо Зино! - усмихва се той и пълни канчето й догоре. - Като гледам колко си шик, напълно разбирам дядо Лука; бог да го прости!; защо все наперен ходеше из квартала!
- Их бе, Роко, их бе, моето момче! - кимва му Зина свенливо. - Голям кавалер си!
Роко й подава хляб и чаша вино. То е от последните му запаси, които всяка есен затваря в трийсетлитровото бидонче "за бабите": 
- Наздраве!
Госпожа Зина вдига тост и оглежда наоколо:
- Наздраве, жени! По-добре да си пием виното, отколкото да ни преливат с него!
- Айде сега, приказки! - мусят се проформа съседките, защото познават невеселия й хумор. - Наздраве!...
Когато завършат обяда, вдовиците отпускат душите си. Пийват си кротко винцето, премигват сънливо на сянката и леност разтапя плътта им... По някое време говорят за новия сериал по незнам-коя, телевизия. После "простират" новините от седмицата на съседския си простор. До повишението на нощния ток с близо десет процента, "замятат" кошмарната бактерия "Ешерихия коли" по зеленчуците. След това "защипват" войната в Либия и стачките в Гърция. Следват ги нашите избори за президент; поскъпването на лекарствата, хляба и олиото; и световната икономическа криза. На финала "изопват" трансфера на Митко Бербатов от "Манчестър Юнайтед"...      
Роко слуша усмихнат своите баби и притваря очи. От десетина години вече се грижи за тях. Откакто мъжете им почнаха да оредяват и да поемат към "по-щастливия свят". Познаваше той тяхното мъчително оцеляване: мизерните пенсии, скъпи лекарства, общественото забвение, непосилните цени на режийните и храната, и какво ли не още... Затова бе решил поне малко-отмалко, да им бъде в помощ. Готвеше им през седмица "каквото бог дал", в голямата кухненска тенджера и ги събираше в беседката. Нищо, че и той самият трудно преборваше "прехода". Креташе от години в една издателска фирма със символична заплата, но това не сломяваше желанието му да им помага. Може би, сантиментът му идваше и от това, че рано загуби майка си и баща си. А като всеки простосмъртен син и на него му се искаше да се погрижи за възрастни родители в годините.
Когато за първи път ги събра, бяха осем. Вече са шест. Преди време Дарина и Койна поеха при мъжете си в отвъдното... Роко много милееше, че бабите от входа му го обичат. Не затова, че ги хранеше сега отвреме-навреме; не. Още като дете, всички те - тогава млади и силни жени, го имаха за свой син и го обгрижваха. Защото беше мил и внимателен с тях. Поздравяваше ги учтиво и им помагаше, доколкото може. Купуваше им сирене, хляб или захар от гастронома, или им поливаше цветята пред блока.
Роко, всъщност, се казваше Виктор и всички му казваха "Вики". "Роко" започнаха да го наричат по-късно. Когато беше ученик в средните класове и се прихласна по един италиански филм "Роко и неговите братя". С Ален Делон в главната роля...
- Роко, я ни кажи, друже, някое ново стихотворение! - примолиха му се бабите вкупом и го върнаха в реалното. Знаеха, че пописва поезия и го караха да им рецитира.
Той не дочака втора покана. Беше щастлив да ги радва:
- "Денят със очите ти меря;/                Боли ме, когато разбирам,/ че искрите им пориви плискат./ че ти си далечна и близка./Когато те гледам - треперя; /И бавно край тебе умирам;/треперя, защото те искам!"...
Бабите омаяни слушаха. Всяка от тях мъдруваше нещо свое и ласкаво. Радваха се на лятното слънце и знаеха, че въпреки всичко, животът е прекрасен... И никоя не забелязваше, че очилата на Зина са паднали. Че в пукнатите стъкла светът се беше разбъркал и станал калейдоскоп. А Зина си седеше щастливо усмихната и не помръдваше. Беше припознала в Роко сина си, когото не бе виждала от двайсет години. Когато замина за САЩ.