Съпруг на порнозвезда
/ брой: 76
В интервю за едно национално радио проф. Лъчезар Трайков, който е един от най-добрите невролози в България, казва: "От пациентите научих колко е важно лекарят да не се взима насериозно. Някои се взимат толкова насериозно, че забравят, че срещу тях стои човек с голяма болка." Нещо такова се получава и след като Янко Петров, Дончо Дудев и Ангел Славчев - така наречените лидери на протеста, решиха, че няма да излизат отново на улицата, а ще се борят да постигнат целите си чрез партия.
Опааа - вече си дойдохме на думата! Колкото и искрено да започнаха протестите, артистичното "оттегляне" на Бойко Борисов (къде изчезна този храбър човек?!) неизменно доведе до акустични промени в ушните миди на протестиращите. Също като героят на Христо Смирненски, онзи момък, дето се качваше по стълбата, те изведнъж почнаха да недочуват стоновете на улицата и решиха да правят партия или да се гушнат в топлите скути на някоя партийка, за да отидат в парламента и оттам да се борят за правдините. Което на пръв поглед изглежда правилно, но по-скоро е разумно с оглед личното бъдеще на тези хора. Пък и на други водачи, които днес никнат като мравки, които искат да станат мравки царици. Това именно ще срине народния гняв и ще го превърне в махленска свада. Такава е целта на политическата класа, която отлично знае, че всяко чудо е за три дни. И затова е полезно всеки три дни да има чудо, за да има с какво да се занимава народът между два турски сериала.
Всъщност става дума за една игра на отражения. Някакви хора си играят на големи хора. Приемат като отражение техните маниери, уйдурми и в крайна сметка техните мераци. Кои от тях ще станат истински големи риби, само времето ще покаже. Както ще покаже и кои ще изчезнат завинаги от политиката с едничкото утешение и гордост пред махалата, че и те са били в парламента. За съжаление това е политиката днес и по тази причина изглежда комична (ако, разбира се, не беше толкова тъжна!) играта на нискочели хора. Имам предвид цялата тази шарена чарда от мераклии за народното доверие, които заливат родината по стъгди и мегдани. В интерес на истината дори в малките градчета започнаха да се правят разни партии, движения и чети с воеводи и подвоеводи, които се зъбят на тирана (който иначе кротува в Банкя) и са готови да се метнат на всеки кораб, който пътува по Дунава с обещанието да спасят отечеството, а иначе с тайната надежда да стигнат до Виена. Щото тя също е на Дунава. Иначе в отраженията на същия тих, бял Дунав, който в онази Виена кой знае защо става син, всички те изглеждат като спасители на родината. Спасители от глада, ниските пенсии, безработицата, злодейските ЕРП-ета и прочие нещастия, до които ни докараха... все нашите.
Странно е, че и този пореден бунт не докара акъла в главата на нашенеца. Запленен от европейските благини, които макар и в криза все са си благини, нашенецът все се оглежда някой да го закара до пустия Европейски съюз, който като чу, че се каним да идем, взе нещо да се разпада. Най-напред избягаха децата ни. Айде, дано те поне видят живот! Лошото е, че взеха да ни напускат и циганите, които преди десетина години се канеха да живеят в нашите къщи, когато ние напуснем страната си. Очевидно и те се отчаяха от нас и тръгнаха по света. Нали са чергари... Останахме само ние да чакаме някой да ни оправи. Като ония братя, дето седели край счупената си кола в гората и викали: "Невольо, невольо, невольо!"
Вместо неволята обаче при нас пристигна положителният европейски опит, наречен "висящо кафе". Първоначално ние го разбрахме като призив да висим по кафенетата и го "отпочнахме", както би се изразил чиновник на средно ниво. После обаче излезе, било съвсем друго нещо - ако пиеш кафе, не е зле да оставиш пари за още едно, та ако мине някой сиромах и той да пийне едно шербетлия. Ама нали сме си тарикати, ние веднага започнахме да правим "висящи кебапчета", "висящо малко уиски" и "висящи чужди булки", които се раздаваха с талончета за недоимък по партийните клубове. По-големите и по-достойните от нас направиха "висящи бордове", "висящи даржавни поръчки" и прочие висящи работи, където се уреждаха паричните донори на партийни централи. Най-накрая самата власт стана висяща (по почина "висяща власт") и почнаха да си я подхвърлят едни на други разни близки до "висящия президент".
По тази причина никак не е чудно, че някои от хората от улицата решиха да осребрят своето висене по площадите. И, както вече имах удоволствието да ви напомня, тутакси се заредиха разни обществени организаци, за които до вчера нищо не се е чувало. И в абревиатурите им все едни: народни, честни, единни и прочие "висящи" имена. И в ръководствата им едни хорица с отражателната усмивка на съпруг на порнозвезда.
Такива работи...