Ще оцелеем!

Вървя вчера в жегата покрай парламента към Софийския университет и гледам - на камъка в края на подлеза седнало едно момче, цигане. На около 13 години. Хубаво като картинка. Разтяга огромен акордеон, едва се вижда зад него, турило пред себе си картонена кутия да му пуснат хората някаква парса. Сестричката му седи до него и се усмихва на минувачите. Откъм подлеза по стълбите нагоре крета една баба - обикновена отрудена българска баба, чистичка, простичко облечена. Спира до момчето да си вземе дъх и му вика: "Много хубаво свириш, бе, дете." Цигането се ухилва от похвалата - наистна свири хубаво. Бабата изведнаж му вика и неочаквани хазартни огънчета блясват по лицето й: "А можеш ли онази - "ке се престорам на църна..."? Момчето с готовност разтяга акордеона и жената изведнаж опва златоструен глас и запява с цяло гърло: "Ке се престорам на църна чума..." Минувачи наоколо  спират в крачка, навъсените лица се отпускат в светли усмивки, в кутията валят парици. Цигането с щастливо лице бърза с пръсти по клавишите и се смее.
Бабата изкарва песента, поема си дъх и пак вика: "А онази можеш ли: "Вземи огън, запали ме, направи ме пепел"? Момчето я поглежда дяволито и захваща мелодията с хъс. И пак се лее песента и насред паветата чак до банката отсреща кънти: "Че не мога, мило либе, без тебе". Зрителите са вече много, хората се смеят весело, като да са отвързали душите си за радостта. Възрастната жена, позадъхана, зачервена и щастлива, като да е свалила 10 години от себе си, пуска парици в кутията на цигането и му казва: "Браво, момче, чудно свириш." После поема бавно закъдето е тръгнала. Хората се разпръсват, намусените лица са изчезнали. Оставям циганското момче, седнало на камъка с момиченцето до него. Крепи големия акордеон на коленете си и гледа хората с открити очи.
Боже, какъв народ сме!, казвам си, докато слизам по стълбите. А в какво ни превърнаха - насреща ми откъм университета вървят смръщени вежди, тревожни очи и свити устни. Но аз вече знам, че там, горе, в края на подлеза, като на прага на друг свят, ги чака момчето с акордеона и кутията за стотинки. И може би още някоя българка, която ще спре и ще запее с него. От душа. С доброта и със сърце. Напук на живота си, побран в кофичка кисело мляко. Не съм сигурна тези в Европа, когато тръбят с фанфари и сбират лъскави политици, дали наистина знаят какво е Ода на радостта. 
Ще оцелеем! Въпреки целия икономически, социален, културен и духовен геноцид, на който сме подложени.