Ще закриваме ли училището?

Бях чувала за паралелното образование у нас, но докато не се сблъсках пряко с него, ми беше далечно, имагинерно, направо несъществуващо. Вече обаче съм тръгнала към периферията на бурята с шестокласник, който скоро ще влезе директно в окото ѝ. И уж съм в края ѝ, ама ме духа много неприятно и ми дава индикации, че ще ме засмуче, дори да не искам. 

Мислех, че седми клас е оптималното време, в което да се тръгне на подкрепителни уроци, за да изкара детето така жадувания резултат от близо 100 т., който да му отреди място в елитните езикови или математически гимназии. Освен ако, естествено, не е отявлен двойкар, който има постоянна нужда от допълнително учителско внимание. Другото ми явно заблуждение бе, че ако родителят следи оценките в електронния дневник, учебните тетрадки да са попълнени и поизпитва ученика, ще хване навреме пробойните и ще ги запълни без чужда помощ. Също така смятах, че среднозаинтересован и средностатистически учител успява да преподава разбираемо, дотолкова, че средно НЕзаинтересованият ученик да схване основите на съответния предмет и с малко родителски контрол да се ограмоти. 

Затова каква беше изненадата ми, когато установих, че за много родители шестият клас хич не е рано децата масово да бъдат разхвърляни в учебни и почивни дни из всякакви школи и уроци с цел затвърждаване и надграждане на полученото в училище. Независимо дали показват лоши или добри успехи, независимо от висотата на училището или учителите, независимо дали могат или не да си го позволят. 

А аз се мислех за амбициозен родител! Нищо подобно! В началото на учебната година се оказах едва ли не изхвърлена през борда на лодката, в която са се сгъчкали наперени, уплашени или просто презастраховащи се майки. Те цъкат с език и ме гледат със съжаление. Какво се мотая, какво чакам? Знам ли аз, че другата година като нищо няма да мога да намеря място в най-престижните школи? И ще съм фатално проспала доброто бъдеще на сина си? 

Шокът ми беше пълен, когато установих, че учениците от Софийската математическа гимназия например, са се запътили с бойна крачка към частните школи. Бленуваното училище, за което се води кървава война; целта, която гонят родителите, за да получи детето им най-доброто образование у нас. Почти всяка година гимназията заема първо място в разни класации като най-доброто училище в България. Оказа се, че учениците му не са предпазени от инвазията на паралелното обучение. А като тръгне едно, се получава ефект на снежната топка - всички се юрват, защото не бива да изостават. Какво ли става тогава в обикновените училища?

Дистанционното обучение, спадането на качеството на училищните уроци, които често са неразбираеми, липсата на мотивация у учители или дефицитното време на родителите доведоха до истеричните стремления към паралелното образование? От всичко по малко, вероятно е отговорът. Дори там, където е имало ефективно онлайн обучение без технически пречки, с учителска и ученическа активност, успехът е съмнителен и пропуски има. Учебниците и начинът на поднасяне на учебния материал в тях, въпреки дългогодишните забележки, не се опростяват и изясняват. Учителите, колкото и да искат да се справят и да постигат успехи, често не могат да мотивират всички деца, все някое от пълните им класове им пречи и в крайна сметка... нали децата и без това ще тръгнат на частни уроци! 

Всички тези предпоставки за успоредното на държавното образование малко зависят от родителя. Той обаче има пространство и възможности да се развихри вкъщи. Неговата роля, колкото и да не му се нрави, не е маловажна. Повече контрол и помощ за детето правят чудеса. Много майки и бащи обаче просто нямат време. Те ходят на работа, имат график, прибират се късно, уморени са. И накрая - все пак, трябва да изкарват пари. Същите пари, които да дават за частни уроци. Получава се затворен кръг на обреченост, който налива милиони всяка година в паралелното образование. 

А у мен остава усещането, че синът ми си губи времето в училище. Стои, прави нещо, кога слуша, кога - не, а накрая трябва да ходи на допълнителни уроци в събота и неделя. Той самият започва да приема школото като излишна тегоба, от която може би няма голям смисъл. 

Да вземем да го закрием това училище най-накрая!