Словото като хирургия на душата

Силвия Проданова*,
Милано


...10 май. Годината - 1996.
"Надеждата изобщо не умира".
От букви - единадесет на брой, извира светлина. Такава ярка, чиста! Пристъпва гордо "Панагюрката", изваяна от Дончо Цончев. Петдесетата книга на Майстора на късия разказ. Неповторимият.
    За първи път избягах от училище - един-единствен час. Бях на 16. За премиерата пристигнах навреме.
    Зала "Универсиада". Един от салоните. Влизаме с мама. Писателят ни посреща с ведра усмивка и топла прегръдка. Очите му поемат обичта ни. Изглежда развълнуван.
    Кръглата ни маса е точно срещу писателя. На три метра разстояние. Чувствам се в долина, заобиколена от исполински върхове осемхилядници.
    Вляво от нас - семейство Радичкови и Надежда Станева. Йордан Радичков сияе. Весели пламъчета извират от погледа му. За сетен път зарадва мама с витална случка от Северозападна България. Двамата са дишали един и същи въздух, но в различно време.
    Вдясно от нас - още двама титани на перото: Николай Хайтов и Павел Матев. Всеобща, радостна възбуда пулсира в неголямата зала.
    Слово за "Панагюрката". Слушам внимателно, без да изпускам нито жест, нито поглед на бъдещия носител на голямата награда "Елин Пелин".
    И ето: писателят се изправя. Усещане за ученик, застанал пред черната дъска. Буквите, оставени от тебешира, никога няма да се изтрият. Ще преминат и в следващото хилядолетие. Вечни са. Момчешкото вълнение на 63-годишния Дончо Цончев ще помня винаги, както и листенцето здравец, което мачкаше през цялото време между пръстите си. То поемаше вълнението на писателя. Като здрава опорна точка.
    Последва скромна защита на автора за прекрасния си роман. Говореше кратко, с къси изречения, които усещах като ласка - леко приглушена и тайнствена.
    "Родината ни е най-хубавото място в света. Не знаете колко велико, красиво и достойно е всичко това".
    Или: "Опитайте се да махнете от мен думата "родолюбие".
    Тези думи ще отекват в паметта ми като Завещание за святост и дълг. Внезапно прозрях, че наистина "Словото е хирургия на душата".
    Няколко снимки за спомен от този паметен 10 май. С годините приятелството ни "заякваше" - както би казал Дончо Цончев. Четях всичко, излязло изпод перото на мъдрия писател. Късите като картечни откоси изречения - от една или две думи, разширяваха кръгозора ми. Търсех неговата "Красива версия" навсякъде. Директно. Между редовете. Понякога изникваше неочаквано. Отмятах бавно - пласт след пласт дълбоката душевност, острата наблюдателност и свръхсетивност на ваятеля на късия разказ. Провирах се из дебрите "На Странджа баир душата", за да я усетя.
    Разбрах, че "Най-същественото в човека е самият Човек".
    Често се чувахме по телефона. Постепенно нашето малко семейство се разширяваше. В него неизменно, ежедневно, с някой разказ, присъстваше големият хуманист, родолюбецът, за когото България бе свещена.
    През моя "италиански" период получавах книгите на Дончо Цончев по пощата. С трепет отгръщах новите страници. Усещах пулса на едно необятно сърце. На широко скроената личност. На истинския българин.
    11 май 2009 година. Премиера на третата ми книга "Пистата". В поздравителния адрес до мен, изпратен в издателство "Захарий Стоянов", сред топлите думи има една, която закътах в най-съкровеното кътче на сърцето си: "Дъще" - така ме нарече големият писател Дончо Цончев. След мама, това е единственият човек в целия свят, който ме наричаше с тази свята дума.
    Изтръпнах! И полетях от радост и вълнение!...
    Как исках да го прегърна в този миг и да му кажа най-свидните слова!...
    Писателят боледуваше. Но и в коварната болест се държеше като истински воин, смело, по мъжки. Прицелваше се в болката, стискаше я в шепа, а с другата - ръцете на проф. Гайдарски. После отново я пускаше... на воля...
    Наближаваше 27 юли 2010 година. Вълнувах се от разстояние. Исках да изненадам духовния ми баща с едно от новите ми есета за неговите 77 години.
    Страшната вест изтрещя пет дни по-рано. 22 юли 2010-а, 19.45 часа - в парещия летен ден в Милано...
    Оттогава изминаха три години. Аз продължавам да чета и препрочитам чудните разкази и романи на Учителя по мъдрост и Родолюбие. Да търся "Красивата версия". Във всичко. Да я намирам и отглеждам.
    "Красивата версия" продължава. Вече 20 години мама и г-жа Снежана Цончева - една невероятна българка - с часове разговарят по телефона. Времето, разстоянията, държавите са без значение. За тях - за изключителното семейство Цончеви, аз си останах "избраната от тях дъщеря".
    Дончо Цончев - един от малкото патриотични българи, и сега би казал от своята звездица:
    "Винаги току преглъщам, като чуя химна ни. Ставам прав и когато съм сам".
    Ето, така си представям големия майстор на късия разказ: гордо изправен на своята небесна звезда като "Малкият принц", с гордо вдигната глава - пред "Мила Родино".
    Навярно отново би напомнил на поколенията млади творци:
"Не с лошо към предната страница, момчета!"   
    Аз продължавам да пия бистра, изворна вода от "Старият кладенец". Сигурна съм, че тя никога няма да свърши...
____
* Авторката е дъщеря на алпиниста Христо Проданов, загинал трагично при покоряването на Еверест през 1984 г.



Дончо Цончев заедно със Силвия Проданова,1996 г.
Снимка: Личен архив