Случка в "Кана Галилейска"

Дечко Тодоров

През една от първите ми студентски ваканции по улиците на Карлово често срещах възрастен свещеник, който, не знам защо, винаги ми се усмихваше. Не беше местен, а пришълец отнякъде - познавах нашите.
Веднъж, в редакцията на "Карловска трибуна", случайно научих, че дописките, подписвани с псевдоним "Иван Зарин", били именно от непознатия божи служител. Сътрудничел, но вестникарите не знаели откъде, кога точно и защо е дошъл в града. Въображението ми тутакси се развихри. Нещо сякаш ме подтикваше скоро да се добера до този човек и разбера кой е всъщност.
Не си спомням при какви обстоятелства се запознахме. Все едно, вече се знаехме и виждахме от време на време. Разговаряхме предимно на теософски теми и за изкуство. Сякаш е пред очите ми широкото скулесто лице, с редки зъби и дълга посивяла брада. Запомнил съм силното му ръкостискане, издаващо неподозирана за годините му сила.

* * *

Един горещ юлски ден бяхме в хладното помещение на карловската механа "Кана Галилейска", когато Зарин с поверителен глас ми каза:
- Наблюдавам те, откакто се познаваме. Усещам хората и не мога да бъда излъган. Ти си свястно момче, с широки интереси, затова мисля, че мога да ти доверя някои тайни...
Отговорих нещо от рода на това, че съм поласкан за доверието, ще се постарая да го оправдая, че няма да го разочаровам и прочее. И наострих уши!
Свещеникът не бързаше. Като че ли нещо се колебаеше и дори съжаляваше за това, което току-що бе казал. Насърчих го, признавам, малко по фарисейски:
- Ако смяташ, че не трябва да ми казваш това, което си беше наумил, не го прави, няма да се разсърдя.
Подейства.
- Никой тук не знае, че аз съм човекът, разговарял последен с Никола Вапцаров, преди да бъде разстрелян...
Изненадата ми беше толкова голяма, че направо се втрещих. Очаквах да чуя съвсем други работи - за Бога, религията и въобще всякакви мистификации, но не и това. Разбрал недоумението ми, събеседникът продължи:
- Виждам, че не това очакваше, но след малко ще научиш...
Изкашля се безпричинно и започна интригуващ разказ, който от време на време прекъсвах с нетърпеливи въпроси.
Навремето се запознал с Никола Вапцаров, който току-що бил завършил гимназията в Разлог. Младият човек още тогава започнал да пише стихове - наивни и незрели, по думите на Зарин. За тези първи опити знаели малцина, между които и разказвачът, тъй като били приятели. А и той самият пописвал, но не можел да се мери с "Кольо". Дълги вечери водели оживени разговори за българската и световната поезия, за нейните най-видни представители. След завършване на гимназията пътищата им се разделили. Вапцаров заминал в Машинното морско училище, а Зарин (Иван Шивачев) се посветил на църквата. През първите месеци на своето учение във Варна бъдещият голям поет му изпратил две писма и повече не се обадил.
Тук го прекъснах и попитах дали ги пази, на което с най-делничен тон Зарин ми отговори:
- Разбира се. След малко ще отидем у дома да ти ги покажа.
Обхвана ме силно вълнение при мисълта, че ще се докосна до листа, който самият Вапцаров е държал в ръцете си! Не мислех за по-важното в случая - тяхното съдържание. На него всъщност свещеникът искаше да ми обърне вниманието. Защото, освен обичайните за всяка кореспонденция фрази, вътре имало и... две стихотворения - едното, посветено на адресата.
Отново го прекъснах с въпрос - показвал ли е писмата някому.
Да, дал ги преди години на Георги Караславов - тогава председател на Съюза на българските писатели. Той обещал да ги публикува, но не го сторил. След двегодишно чакане, Зарин си ги прибрал обратно.
Тук нещо не е наред, си казах.
Ако авторът на "Снаха" беше поет - това обясняваше случая. Но Караславов е белетрист и приятел на Вапцаров и аз не виждах причини за отказа му. Недоумявах как е възможно да се обърне гръб на ранни (още по-ценни), неизвестни досега творби на един от най-ярките и самобитни майстори на българската и европейската поезия...
Реших да изчакам обяснението да дойде само, като изслушам по-нататък. Разказът видимо обещаваше да става все по-интересен. Помислих, че не съм се излъгал, когато още на улицата успях да доловя нещо необичайно и загадъчно, което се излъчваше от осанката на този свещеник.

* * * 

Цели 15 години събеседникът ми не бил чувал и не знаел нищо за своя приятел. Междувременно вече бил на служба в София. Един летен ден през 1942 г. дошли полицаи и го откарали на Гарнизонното стрелбище. Тук трябвало да изповяда петима осъдени на смърт. Не било негова работа, а на служебния свещеник, който отсъствал. Трябвало да го замести, пък и стрелбището се намирало в неговата енория.
Прекъснах Зарин, за да попитам знаел ли е за процеса срещу групата на Антон Иванов. Отговори отрицателно.
Разказът продължи с потресаващата история за вулата на Антон Попов. Бях гледал едноименния филм и затова слушах с повишено внимание, дали точно така се е случило. Сякаш прочел мислите ми, свещеникът попита:
- Гледал ли си филма "Вула"? Аз бях негов консултант.
Вулата (писмено църковно разрешение за встъпване в брак) била нужна на Антон Попов, за да се ожени преди екзекуцията за Росица Босева, за да избегне смъртната присъда. Напразно се надявал, че ще предизвика царското милосърдие. Борис III не пощадил и Вапцаров. Въпреки че собственият му живот преди години бил спасен от... самия баща на поета!
Какъв цар сме си имали само!
Екзекуторите наредили изповедта да бъде извършена вкупом, но Зарин възразил. Казал им, че църковният канон повелява това да става с всеки поотделно, без чуждо присъствие.
И така, на 23 юли 1942 г., в килията за изповед пръв влязъл най-възрастният - 58-годишният Антон Иванов.
Попитах за облеклото и поведението му. Накратко - бил с бяла риза и се държал твърдо, непоколебимо и мъжествено. Отказал да се изповяда.
Ето, че стигнахме до кулминацията...
Едва когато вратата на килията се затворила зад гърба му, свещеникът се обърнал към Вапцаров:
- Кольо, не ме ли позна?
Отговорил, че гласът му е познат отнякъде, но не можел да си спомни откъде.
"Годините, а и гъстата брада ме бяха променили много, та затова помнеше само гласа" - поясняваше Зарин (Иван Шивачев). Бързо му разкрил кой е, защото забелязал някаква дупка в стената, от която ги наблюдавали "лукави малки очички" и тихо предупредил за това. Поетът изразил изненадата си и казал, че не очаквал да се срещнат след толкова години и то при такива обстоятелства. Свещеникът съжалил, че не може да направи нищо за някогашния си приятел, освен да предаде последните му слова на близките.
Видимо съсипан и отпаднал от жестоките четиримесечни инквизиции, Вапцаров казал, че не съжалява за делата си, които смята за справедливи. Можело да бъде помилван, ако се отрече от дейността и другарите си.
Накрая предал някои неща за майка си. На въпроса ми какви, Зарин повтори - "лични", с което ми даде да разбера, че не бива повече да разпитвам.

* * *

Разказът свърши и в опразнената от посетители "Кана Галилейска" в миг се възцари тягостна тишина. Наруших я, като напомних за писмата. Тръгнахме надолу по улица "В.Левски" и скоро се озовахме пред квартирата на свещеника. Изчаках пред пътната врата, размишлявайки върху чутото. Не след дълго се появи със зелена папка, която ми подаде.
В нея имаше само два леко пожълтели карирани листа с отдавнашни следи от сгъвания по средата им. Прочетох само първите редове и края, не посмях да се зачитам в текста. Писмата съдържаха по едно кратко стихотворение с 2-3 куплета всяко. Едното наистина беше посветено на свещеника.
Посъветвах го да ги пази и си тръгнах с уговорката да се видим отново. По-късно разбрах, че Зарин (отец Иван Шивачев) е бил всъщност интерниран в Карлово за "деянието", което извършил през юли 1942 г.

* * *

През следващата ваканция го нямаше в града. Може би вече наказанието е било изтекло и е заминал за родния си край? Не знам. Ако някой знае повече, нека разкаже за съдбата на отец Иван Шивачев.