Стефка Съботинова: Не само хубаво стрелям, но и улучвам

В миналото съм ходила с всички величия на лов и там са ставали най-големите джумбуши. Особено с бай Пенчо Кубадински ловът беше удоволствие. Спомням си, веднъж на лов в Разград стана страшен моабет. Той много обичаше турски песни и аз му пях до три часа през нощта. Въпреки че в пет станахме, ловът беше успешен.
Тодор Живков ми беше голям фен. Спомням си, че за последен път му пях на тържество на планинския връх "Баба". Много харесваше една моя песен "Заплакал е стар бел дядо" и все ме караше да му я пея.
Първият ми мъж - генерал Патев, ме запали по лова. Подари ми една пушка и така започнах. Помня и първия лов. Бяхме в Оряховица, Старозагорско, през 1966 година. Седнах на една скала. По едно време кучетата гонят към мене един заек. Стрелях и той направи салтомортале.
Харесва ми ловджийската среда. Никога не съм предпочитала жени за приятелки. По-рано ми завиждаха, че съм хубава, последните години защо ми завиждат - не знам. Винаги съм имала приятели мъже. С тях може да споделяш тайните си и няма да те предадат.
Най-горда бях, когато убих глиган. Във всеки глиган аз виждам арогантен мъж. Като бях в радиото, всяка събота имахме записи, а това са ловните дни. Помолих тогавашния диригент Здравко Михайлов да промени деня за записи, за да мога да отида на лов. Той се засмя, но колежките настояха: "Пуснете я. Нека иде на лов да видим какво ще убие, но да донесе после от него". Реших, че ако няма слука, ще купя нещо, за да се отсрамя. Заминах на лов в село Алдомировци. Беше страхотна виелица. На последната пусия бях премръзнала и посиняла. Застанах до едно дере. По едно време видях глигана пред мене. Взех го на мушка, стрелях и той падна. От месото направих кюфтета "меча стъпка" и нагостих радиохора "Мистерията на българските гласове".
Радвам се, че внукът ми наследи ловната страст. Хубаво стреля. Аз не само хубаво стрелям, но и улучвам, това е по-важното.
Винаги, когато пътувам на концерти из страната, нося оръжието с мен. Два пъти не го взех и ми излезнаха глигани. Първият път спрях с колата. Глиганът ме погледна пренебрежително от десетина метра и продължи да рие. По целия път от Бургас до София плаках. Шофьорът ме пита: "Защо плачеш?", а аз му отговорих: "Един път в живота на ловеца се случва такова чудо, а аз да нямам пушка". Глиганът все едно ме напсува.