Стига вражда, злоба и ненавист!

Проф. Михо Семков

    Многобройни са поводите да седна и напиша това, което избухва в душата ми, когато гледам и слушам различни предавания на родната телевизия. Доколкото имам представа, една от главните цели на тази медия е наред с информационната дейност да съдейства за духовното израстване на нацията, за повишаване на културата, толерантността, морала на хората. За съжаление наскоро от устата на бившия ни премиер прозвучаха слова, изпълнени със злоба и ненавист към неговите политически опоненти, намеци за картата с черепите и за Белене. За него като че всеки ден вече е "ден на жертвите на комунизма". Предизборно.
В началото на февруари в интервю на Цветанка Ризова бившият министър на отбраната Ненчев, който напира пак за парламента от листата на "реформаторите", се оплака, че пред параклиса пред НДК на "жертвите" дошли да се поклонят много малко хора, че нямало държавни ръководители, че бившият президент Плевнелиев редовно идвал на това място, пък новоизбраният ген. Радев не присъствал сега. Водещата изстрелваше "откоси" как е възможно сегашните политици да не отдават почит на "невинните жертви на комунизма" и че "този период трябва да се опише в учебниците, за да знаят бъдещите поколения какви кървави времена е имало". Ако дамата бе отгърнала един учебник, щеше да знае, че в него вече няма почти нищо друго "престъпления на комунизма".
Не едно и две са подобни телевизионни манипулации - съчетание от платена злоба и невежество. Нима телевизионните герои не са чували понятията причина и следствие; престъпление и наказание; провинение и възмездие. Не знаят ли или съзнателно прикриват съвременните защитници на "невинните" жертви и на "унищожения политически и интелектуален елит", че кръвопролитията в нашата страна започнаха от една фашистка хунта, която на 14 юни 1923 г. обезглави законния министър председател Александър Стамболийски заедно с неговите сподвижници? Че проля реки от кръв по време и след Септемврийското въстание 1923 г. и по време на т.нар. Бял терор през 1925 г. Не знаят ли тези трубадури на "истината", че българският държавнически и политически елит на 1 март 1941 г. присъедини страната към тристранния пакт - Германия, Италия и Япония, а през декември същата година обяви официално война на САЩ и Англия? Тези хора присъединиха България към фашисткия троен съюз, причинил най-зловещия апокалипсис в цялата история на човечеството с над 55 милиона жертви и неизчислими мъки и страдания на милиони по цялата Земя. Хората от цял свят знаят, че за победата над армиите на фашизма освен могъщите военни сили на САЩ, Англия и СССР в тила на противника водеха героична битка на живот и смърт борците от антифашистката съпротива. Тази борба се водеше почти във всички страни - от белоруските гори на Изток до бреговете на Ламанш на Запад.
    Вечен символ на тази борба ще останат опожарените до основи от немския фашизъм селища - Орадур във Франция, Лидице в Чехия и Хатин в Белорусия. За чест и слава на България в периода 1941-1944 г. у нас се разгърна мощна по мащаби антифашистка съпротива и тя бе неразделна част от европейската антифашистка съпротива. В борбата срещу партизаните и бойните групи по градове и села се включиха армията, полицията и жандармерията, българският фашизъм прояви нечувана жестокост - хиляди разстрели без съд и присъди, опожаряване на партизански и яташки домове, изплащане по 50 хил. лв. за всеки убит участник в съпротивата.    В тази жестока и неравна борба са убити 9140 партизани, 20 070 ятаци и помагачи на партизаните. Зад всяка цифра от тези огромни числа стоят огромна болка, мъка и непреодолими страдания на хиляди българи. Ако ще говорим за интелектуалния елит, кой уби блестящи поети и писатели като: Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Никола Вапцаров, Антон Попов, Христо Кърпачев, Васил Воденичарски, Цветан Спасов, Иван Нивянин и десетки други? Всяка година на 23 юли стотици почитатели се събират на Гарнизонното стрелбище в София, за да сведат чела към паметта на разстреляните на тази дата през 1942 г.: Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев. Нито един път бившият президент Плевнелиев не дойде на тяхното лобно място да склони глава или да положи цветя. Нито един път неговата уста не спомена имената на невинните деца Ценка (7 г.), Цветанка (7 г.), Стойне (7 г.), Димитринка (10 г.), Надежда (12 г.) и Иван (10 г.) от с. Ястребино, разстреляни на 20 декември 1943 г. заедно със своите родители - общо 18 човека. Генетичните наследници и идеологическите последователи на техните "невинни" палачи сега издигат паметници, правят молебени, създават филми за тяхната "святост", за техния героизъм в тогавашната държава - верен съюзник на нацистка Германия.
     Естествено "Борбата е безмилостно жестока" и тя не приключи като с магическа пръчка на 9 септември 1944 г. Вероятно някои от преминалите през ада на фашистките полицейски участъци и гнили по 10-15 години във фашистките зандани са раздавали лично "правосъдие", без да дочакат това от Народния съд. Има и невинно пострадали хора и тогава, и в началните години на "Желязната завеса". Как да оценим вината на едните и на другите извършители на престъпления? Според мен важният критерий са идеалите - целите, за които много хора са се борили и жертвали живота си в онези жестоки кървави времена. Българското фашистко правителство изцяло подкрепяше нацистка Германия, която при евентуална победа би превърнала света в огромен концлагер с газови камери и димящи крематориуми. Идеалът на хората от другата страна на барикадата е отразен в творчеството на великите поети: "Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва пред него е нищо" (Антон Попов). Вапцаров мечтаеше за общество, в което "ще се радват на труда си хората, ще живеят и се ще обичат като братя", а Гео Милев - че "Човешкият живот ще бъде един непрестанен възход - нагоре, нагоре. Земята бе бъде рай, ще бъде!"
    Лесно е от телевизионните екрани да се сеят преднамерено злоба и омраза, но трудно се създават предавания за разбирателство в името на добруването на всички хора, за справедливост и хуманизъм. Очевидно, допуснатите до публични изяви нямат подобни идеали...

Илюстрация: diagnosa.net