Стихотворения от Хари Спасов

Скъпи читателю!
В днешното издание на приложението за литература, изкуство и култура представяме поезията на Хари Спасов, който за първи път гостува на страниците на ДУМА.
Приятно четене.

Аз съм сълза

Аз съм тънко зелено култуче
от сторъката стара асма.
Чакам дълго и плахо се суча,
да размина резитба добра.

Аз съм крехка и нежна издънка
от столетния габър чепат.
Чувам брадвата чaтка и дрънка,
нека сухите клони умрат.

Аз съм бистра нетленна сълза
от живота родена, от дните.
Във очите на млада сърна
дето чака куршум от ловците.


Вълшебният покрив

Там далече, където е светло
и мирише на прясно сено,
има къща, подпряла небето,
а до нея - зелено дърво.
 
Тя е стара, от тухли сурови,
наредени от мъжки ръце,
а на покрива щъркели нови
всяка пролет разперват криле.
 
Този покрив от моето детство
е вълшебен червен похлупак.
Там под него е мойто наследство,
завещано от нощния мрак.
 
Там звездите играят на "дама",
а луната до двайсет брои.
Десет бръмбара двама - по двама
маршируват на крак до зори.

Наредени на дългите върви
осем чушки говорят на глас,
а по чамови дървени стълби
се катери узрелият праз.
 
Там са моите детски мечти,
от прозорчето тайно надничат.
Там духът ми свободен лети,
а таванът на сцена прилича.


Длъжниците

Длъжник съм ти,
и ти си ми длъжница.
Длъжница си,
а аз съм ти длъжник.

Дължа ти капка обич,
а ти дължиш море.
Дължиш ми грам сърце,
а аз дължа по две.

Длъжник съм ти,
длъжница си ми ти.
Дължим и двамата,
дължим сърце!

Зелените пътеки

Изгубих се в трептящите корони
на дърветата,
превърнах се в зелено клонче,
в зелено мислех
и в зелено помечтах.
Говорех с други клонки
за зелените планети.
Денят ми бе зелен,
нощта спокойна,
а бухалът до мен
ми бухаше за хората
отдолу.
И тъй зелено всичко беше,
а облаците толкоз близки.
Помахах им в зелено,
за да знаят, че ме има.
Да знаят, че изгубен бях,
а се намерих
в зелените пътеки на сърцето.


Къде си, Българийо?

Къде си, Дунаве тихи,
надолу течеш ли течеш.
Видя ли ти Ботева стиха?
Радецки видя ли? Мълчиш.

Къде си ти, Стара планино?
Под буки вековни растеш?
Къде си ти, моя Родино,
хайдути и спомен не щеш.

Къде си ти, Тракийо равна,
от българки месена пита.
И тъне, тъне в забрава
заветът на Дельо комита.

Къде си, Пирин планино?
Войводите твои къде са?
А старото българско вино
на чужди гърла е метреса.

Българийо моя, къде си?
Къде са твойте деца?
Щом имаш Ботев и Левски,
ще дойде за теб пролетта.


Не ни сочете

Не ни сочете с пръст, велможи!
И ние имаме сърца.
Не ни зачерквайте със кръст
и ние носим в себе си душа!

Не ни заплювайте, хулете,
какво, че ни опива бедността.
И ние идваме от вековете
и ние носим тайно Радостта.

Не ни подхвърляйте огризки!
Не сме сирачета! Не сме!
Далеч са милите ни близки,
далеч зад седмото море.

Но ние носим святата им вяра,
но ние пазим техния завет,
че даже златото догаря,
а пламъкът в сърцето - Не!


Попитай сърцето си

Кога да решиш да починеш,
уморен до смърт да се спреш.
Недей участта си проклинай!
Попитай! Ти пътя попитай.

Кога да посееш житoто
от зрънца по малки от миг.
Недей да загърбваш доброто!
Земята! Земята попитай.

Кога да направиш хвърчило,
с него да литнеш и ти.
Недей се предавай унило!
Попитай! Небето попитай.

Кога да се влюбиш отново,
отново да имаш мечти.
Недей се плаши да опиташ!
Попитай сърцето си ти!


Две девойки

Две девойки песнопойки,
две девойки дългокоси
в нивата се спрели боси
до полегнали ръкойки.
Две девойки златокоси
песен мамина запели,
как се хляба вкъщи носи.
Пели, пели и се смели,
как заспали не разбрали.
От небето облак слязъл
и косите им отрязал.
С тях закичил си снагата
и побегнал над житата.
Две девойки песнопойки
сладко сладичко си спели
до полегнали ръкойки,
облак палав не видели.


Вземете ми всичко

Искате парите ми?
Нека.
Други ще изкарам.
Искате панелната дупка?
Нека.
Колиба от тръни ще свия.
Леглото ми искате?
Нека.
Ще спя на земята.
Дрехите също?
Нека.
Облак бял ще наметна.
Искате моята вяра?
Моля?
Тогава ще викна!
Тогава ще кресна!
Ще падам,
ще ставам!
Напред ще вървя!
Ще стисна юмруци!
Без страх ще вървя!
Ще чуе полето,
ще чуе града!
Вземете ми всичко,
хей тъй ви го давам.
Но вярата моя пазете!
За нея живея!
За нея горя!
Тя кръст ми е тежък,
звездица в нощта.
Тя - болчица свидна,
пътечка в нощта.
За нея сирoта
бих лазел дори!
Бих грабнал живота
дори да боли!
Вземете ми всичко.
Носете! Носете!
Там Горе едничко
парче одеяло,
ще моля от Господ!
И всичко, и всичко,
ще бъде начало.

ХАРИ СПАСОВ СПАСОВ е роден на 07.11.1967 година в град Берковицa. От дълги години живее, работи и твори в град Пловдив. Завършил е ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 1995 година със специалност "История". Негови произведения са публикувани в редица списания и алманаси. Носител е на престижни литературни награди. Автор е на стихосбирката "Под вълшебния покрив" (2021), издателство "Коала Прес". Негови стихотворения са превеждани на италиански. Член е на Съюза на българските творци.