Стихотворения от Петър Андасаров

От редактора

Скъпи читателю! 

В днешното издание на приложението за литература, изкуство и култура ти предстои пътуване в поетичния свят на Петър Андасаров.

Приятно четене.

ПЕТЪР АНДАСАРОВ е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт "Св. Иван Рилски" в град Станке Димитров (Дупница) и българска филология в Софийския университет. Бил е председател на литературния клуб "Димчо Дебелянов" в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", консултант по поезията на в. "Народна младеж" и завеждащ редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". Автор е на книги с поезия, публицистика и стихове за деца, сред които "Нося те в очите си" (1969), "А е толкова рано за сбогом" (повест, 1973), "Преди да ви повикам" (1977), "Слънце между нас" (1980), "Безсмъртничета" (1980), "А ме боли от нежност", "С очи те търся", "И няма връщане" (1982), "Ти освети небето на душата ми" (1989), "Иде хубавото време" - получила годишната награда на СБП за публицистика, "До поискване", "За цвят копнея", "Да си влюбен" (за Асен Лагадинов, 2004), "Като дългото ехо на песен" (2009), "Когато сенките се удължават" (2012) и др. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната награда за патриотична поезия "Георги Джагаров" и на руския орден "А. С. Грибоедов" (2012).

Думи, казани през рамо

Това, е казваш, простотия -
да се захласваш подир гайда.
А аз съм гледал как се вие
след нея сватба.
Как всички улици след нея
вървяха до мегдана.
И той с хорото цветно грее
докато нощ настане.
И гледал съм как по седенки
фенери утрото разсмиват.
И с първите му бледи сенки
подир гласа ѝ си отиват.
А тръгне ли си от селото -
изтича то след нея.
И на прощаване хорото
пространството люлее...

Ще гони зайци той на оня свят 

И като вятъра пройдоха
лиричен съм за вас.
В практичната епоха
не се побирам аз.
Аз знам - не е измама,
че вятъра с ръце
гората вдига като знаме
и пее от сърце.
А вятърът за вас е
скъперник и брои
листата му подвластни
като пари, пари...
Животът ви гора е
за лов на щастийце и власт.
И вместо хрътки, хора лаят
и сбират стъпките след вас.
Минавате с трофей и - май че -
отивате на пир богат.
Ще гони - казвате за мене - зайци,
ще гони той на оня свят!

Майка 

В очите ми изгрява все такава:
приведена над свойта самота -
доприда дните си и радостта си
под сянката на своя залез.
И в кръговрата на живота й
безкрайни влакове се мяркат,
в които ние с погледа й
пътуваме за някъде...
Довеяни листа зашепнат ли
до прага на вратата й -
с тъга дочува ехото
на стъпките ни чакани.
И вечер върху сънните первази
накацат ли измръзнали врабчета
припомня си, припомня си със радост
за своите момчета!

Като пред олтар 

На Иван Димов 

Когато цветната омая на есента угасне
и лятото залязло е между клепачите на хоризонта;
когато всички сте забравили за свойто детство ласкаво
елате под прозорците на мойте спомени.
Елате - чергите на мама с цветя и слънце за да видите
върху перваза на миналото ни прострени -
те греят ослепително красиви. И знам, че ще завидите
на есента - най-цветното, с недостижими багри време.
Ще видите как цялата природа с цветни гласове се смее
и как - приседнало небето слуша с облаци облакътени.
А мама с песенни ръце тъче - слънца за да изгреят
по дрешките на детството ми, с безсъние очаквани от мене.
Елате - на спомените си вратата широко съм разтворил
в дома им с чергите на мама застанете като пред олтар.
И стъпвайте внимателно и тихо, без да проговорите
и грейте се на многоцветната им жар!

Каква красота на разсъмване!

На Васил Бельов, партизанин, обесен в с. Елешница, Разложко, през 1944 година

Балконът спусна въжето предателски

и той тръгна към него -

венчалния пръстен на смъртта да приеме.

Съвсем неочаквано

всичкото синьо небето разсипа.

За миг някой очите му грабна

и нозете му увиснаха в празното...

Далечното светло гаснеше...

А отвисокото гласа на обесения чу се:

"Каква красота,

каква красота на разсъмване!"

И увисна след последния звук

като удивителен знак над света.

с. Елешница 1968 г.

Просъница 

    На Боян Ангелов 

Отида ли си аз, отида ли си
от времето на вас подвластно
ще имате в наследство мойто минало,
останало завинаги безгласно.
Затуй сега на глас да си говорим
прегърнати, с допрени рамена,
че той за вас ще бъде утре спомен
в едни далечни, стари времена.
Те вашия живот ще са задминали,
но в тях гласът ми ще е жив.
Повикайте в съня си мойто име
и аз ще съм небивало щастлив
да чуя вас в небесните селения
и думи по небето да ви пратя,
та вие да си спомните за мене
като свидни мои братя...

 Смъртта на стария селянин 

Насън ли плискат дъждовете?
Земята вика твойто име.
И оживяват по ръцете ти
пътеките - по тях преминали...
А слънцето в прозорците е спряло,
познало себе си в очите ти.
Как тежка е сега раздялата му
със залези и изгреви!
И в тази траурна, прощална нощ
светът е на поклон при тебе.
А аз не мога да повярвам още,
че ти си вече непотребен!

Вечерно видение край Охридското езеро 

...В далечината синкава
проблясва залеза -
сабята на Самуил.
Запалените зъбери на крепостта
са златната корона
на главата му.
И сякаш не звезди изгряват
и езерото не гори.
А конници
с горящи факли коленичат
пред трона на България.

гр. Охрид, 1966 г.

 Листопад 

Не ми е жал,
не ми е жал затуй, че си замина
с последните ята на листопада.
Все някога ще дойде зима,
за обичта все някой страда.
За теб,
за тебе ми е жал -
че може нейде
суховей да те завари,
а в тази зима зла и мрачно-бяла
човек е страшно да е без другар!
Снегът
и ехото на моя вик,
и стъпките след теб загърна...
А ти дали ще найдеш път
назад отново да се върнеш?

 Сезони 

И не забравяй!
Не забравяй ти -
дори
и в обичта нахлува листопаден вятър.
Сега сме като птиците добри,
над океански бури прелетяли.
Щастливи -
сред зелена радост на листа -
строим гнездо от слънчеви сияния,
където лятно ще живее обичта
родена от надеждата на двама ни.
О, трябва да я пазим ние с теб
от любопитството на сухи ветрове,
от присмеха на дъжд свиреп,
от завистливи погледи и гласове.
Защото - знай -
дори
и в обичта ни листопадни дни ще има -
когато над дървото на живота завали
снегът на идващата зима.