Сто години срамота!

"Понеже случеят благоволи...", както е казал Димчо Дебелянов, и аз да доживея стогодишнина, в която има връзка с моя род, защото дядо ми и неговият брат са участвали в онази титанична битка за Одрин, се захващам с тези горчиви думи.
Май го казах веднъж, но пак ще го повторя - дядо ми Жельо изнесъл на раменете си лафета на оръдието при бомбардировката на Одринската крепост, а неговият брат Петър бил ранен при същата битка. Което ме кара да се чувствам горд, защото там някъде има и капчица наша кръв. Същата, която тече във вените ми. Която тече и в във вените на моя син.
И в същото време бях потресен от резултатите на едно социологическо изследване, според което около 70% от българите искат децата им да живеят в чужбина. То беше обявено точно на 5 октомври - сто години след обявяването на Балканската война. Не искам да гадая дали е случайно, но със сигурност знам, че е срамно.
Или страшно, а ?!
Само за две десетилетия ние накарахме хората да намразят родината си. Това не ви ли плаши?! Какво се случи? Защо стана така?
Може би заради това вестниците и другите медии премълчаха тази тема, която, според мен, трябваше да бъде най-важната новина на деня. Тя е най-страшното признание за краха на последните двадесет и кусур години, когато се залъгвахме, че правим някаква демокрация. Сигурно заради това си замълчаха, защото резултатите от това изследване ни свариха с изути гащи. И нямахме време да ги опашем, защото изутите гащи винаги са изути.
Вестниците и другите медии са ясни - те печелят пари и за тях е важна пъпката на пъпа на някоя световна кинозвезда, нежели мислите на един народ. Но какво мислят политиците по този въпрос, виж това вече е важно. Защото това се случва въпреки техните обещания за светъл и хубав живот, за европейски стандарти и задокеанско безгрижие. И хората напускат страната си, а родителите им ги изпращат с думите: "Не се връщай!"
А после плачат! И едните, и другите...
Защо за сто години ние потънахме в пясъците, които затрупаха митичното Макондо на Маркес? Вярвайте ми - имаме всички шансове да изчезнем в тишината на вселената, след като бяхме една от най-шумните и нови нации след петстотин години. Сами се унищожаваме и май ще излязат прави онези цигани, дето веднъж ми разказваха как ние, българите, ще изчезнем и те ще останат тук, за да живеят на нашето място.
На моменти ме побиват тръпки, щом си помисля за това... Те и без това вече решават изборите във всеки град или село.
Нашата апатия ни прави още по-зависими! Заради което си мисля, че изборите трябва да бъдат задължителни за всеки, който живее в тази общност. Често срещам хора, които гордо заявяват: "Няма да гласувам! Не ми пука от нищо!" Непукизмът може за изглежда горд, но е глупав. Също като насърчението към децата ни да не се завръщат. Който живее сам и едничък, не оставя диря. Трябва да живеем в общност. Тази общност се нарича български народ.
Когато научаваме, че децата на някой наш познат са отишли да учат или работят в чужбина, си казваме: "Нека. Поне ще видят свят и хора...". А не усещаме дълбоко в сърцата си една нова отворена раничка. И така - целите ни тела са в ранички. Малки язви, които ни превръщат в една огромна язва. И нищо, че има интернет, нищо, че комуникациите се всеобщодостъпни. Няма ги хората до нас, няма ги децата ни, няма я топлината.
Сто години срамота! В това превърнахме страната си, щом децата ни напускат благословени от нас! Страхотно занимание, нали!
Такива работи....