Странните синдикати

Изгубено в дългите майски празници, общественото внимание обърна малко внимание на едно събитие, което обаче бе твърде симптоматично и показателно за дереджето на държавата ни. Става дума за конгреса на КНСБ, на който се случиха доста странни и необясними неща.
Първо, делегатите посрещнаха с горещи овации един премиер, който има честта да е начело на най-бедната и най-корумпираната страна, с най-ниски доходи на населението, с най-лоши условия за труд, с най-ниска продължителност на живота и с най-жестока експлоатация на наемния труд в ЕС. И освиркаха финансовия му министър, убедени, кой знае защо, че той провежда погрешна политика, с която неговият началник не е съгласен. Така излезе. Което е изключително странно, да не кажа глупаво.
Второ, на конгреса синдикатите обсъждаха основно въпроси като пакта Евро плюс, финансовата консолидация и данъка върху финансовите транзакции, усъмниха се в стратегията "2020" и размишляваха протяжно върху някаква имагинерна нова икономическа политика. Все неща, които, общо взето, не са тяхна работа, защото са от компетенциите и задълженията на правителството. И отделиха много по-малко време за насъщната си синдикална мисия - как ефективно и резултатно да принудят държава и работодатели да увеличат доходите, да ликвидират порочните и алчни монополи, и в крайна сметка да извадят оредяващото население на България от убийствената социална дупка, в която се намира.
Трето, ръководството на КНСБ направи учудващо неправилния извод, че световната икономическа и финансова криза е виновна за тежката социална ситуация у нас. Още на другия ден не друг, а представител на едрия бизнес в лицето на Сашо Дончев - президент на "Овъргаз", го опроверга. "Ние сами сме си виновни, заяви той в интервю в агенция Медиапул. - Когато една държава няма пари за образование, е престъпление да инвестира в инфраструктура. А структурата, която произвежда монополи, се нарича държава". Думи, подходящи по-скоро за синдикален лидер. Които обаче изглежда не вълнуват много синдикалните ни лидери.
Очевидно на уважаемата КНСБ трябва да се припомни, че много държави отдавна приключиха с кризата. Германия е в небивал разцвет, още най-малко десетина европейски държави също. Индексът "Дау Джонс" на Нюйоркската борса гони почти 13 пункта, колкото в най-добрите години на американската икономика. Ние сме сред малкото, които са в блатото, основно заради провалената антикризисна политика на управлението, което синдикатите бурно приветстваха на своя майски конгрес.
Впрочем добре е да се припомни, че странностите на родните синдикати не са от вчера. Веднага след 10 ноември 1989 г. първото, към което бившите профсъюзи и нови синдикати пристъпиха, е да си приватизират държавните имотите от времето на социализма. След това направиха приватизационни фондове. Т.е., вместо да защитават труда от капитала, те се хвърлиха в обятията на капитала. После участваха дейно в свалянето от власт на две леви правителства. Докато по света е точно обратното - там синдикатите тясно си сътрудничат със социалистически, социалдемократически, лейбъристки и въобще с леви партии. С какъв резултат, това е вече друг въпрос. Говорим за принципа. Доста симптоматичен е и фактът, че в България по правило видни синдикални босове стават министри в десни правителства. Справка - Иван Нейков при Иван Костов и Тотю Младенов при ГЕРБ.
Прави впечатление, че синдикатите ги няма в частните предприятия, където нарушенията на трудовите права са много по-големи от държавните? Къде например бяха синдикатите при стачката на работниците от ГОРУБСО - Мадан, които 6 месеца не бяха взимали заплати?
Интересно защо синдикатите отсъстват и от онези държавни предприятия, които са закъсали финансово, а присъстват само в онези, където има пари.
С други думи те са само там, където има пари и няма синдикални проблеми.
Гръцките синдикати запалиха със стачки Гърция, когато правителството премахна 14-ата и 15-ата заплата на работници и служащи и намали пенсиите на пенсионерите от 800 на 700 евро, примерно. В същото време българските пенсионери вегетират с по 70-80 евро, а миньорите слизат под земята за по 200 евро, които при това не им се изплащат редовно. И нещата минават мирно и кротко. Всичко си тече и нищо не се променя.
Какво да се прави. Както е казано, всеки народ си заслужава управниците. И синдикатите.