"Стресни се, племе, закъсняло!": България отбелязва 176 г. от рождението на Иван Вазов

Тази година на 9 юли България отбелязва 176 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов.
Поетът е роден на днешната дата през 1850 г. в Сопот и умира на 22 септември 1921 г. в София, като през целия си живот винаги е носил България в сърцето си. Тя му отвръща със същото, а той и неговото творчество са неделима част от българщината и самосъзнанието на българите.
Иван Вазов е роден в семейството на заможния сопотски търговец Минчо Вазов. „Борът” е първото му публикувано стихотворение, отпечатано през 1870 година в „Периодическо списание”. Макар Събка Вазова - майка му, да подкрепя писателската кариера на сина си, баща му е решен да го направи търговец.
Затова и през 1870 година е изпратен при чичо си в Румъния. Недоволен от решението на баща си, една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Именно в Браила се запознава и с Христо Ботев и създава повестта „Немили-недраги".
През 1871 година се завръща в България и се отдава на образователното дело - учител е в Свиленград, за кратко работи и като преводач. През 1876 година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки - „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България". Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885).
За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 година) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия - град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука", а заедно с Константин Величков основават списание „Зора".
Периодът от 1886 до 1889 година Вазов е заточен в Одеса, Русия, където създава шедьовъра на българската класика - „Под игото". През 1889 година, завърнал се в родината, Патриархът се установява в София, където живее до края на дните си. 
Сега отново се лутаме в търсене на достоен живот и опора, на която да се облегнем. Необятното творчество на Вазов все още позволява това. Нека да си припомним и едно не толкова популярно негово стихотворение – „Линее нашто поколенье…“, което кореспондира с днешните нагласи.


„Линее нашто поколенье”
 
Линее нашто поколенье

навред застой, убийствен мраз;

ни топъл луч, ни вдъхновенье

  не пада върху нас.
 

  Къде вървим, не мислим твърде,

посока няма в наший път,

спокойно бият тесни гърди,

кога от злоба не кипът.


  Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?


  Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

и цяло бъдеще с борби?
 

  Недей оставя, мили боже,

без лампа твоя свет олтар,

без химна твоето подножье,

без вяра живата си твар!
 

  Недей оставя без звездица

моряка, в нощний мрак остал,

без утро мъничката птица,

народите – без идеал.

1883 г.