Сценарият - тест за журналисти

Повод да пиша не за първи път редове като долните ми даде една дума във вестникарска информация за бургаската премиера на моята "Червена шапчица". Второто изречение на въпросната хубава, добронамерена информация придружена и със снимка, е следното: "Много се радвам, че Борислав Чакринов се върна към детските пиеси - споделя Панчо Панчев, който е автор на сценария по едноименната приказка на Шарл Перо." Радвам се също на положителното отношение на журналистката и на вестника към спектакъла ни, но това не ми пречи  да изкажа аргументираното си несъгласие с неуместната употреба на думата сценарий.
Теорията на литературата признава три основни клона в писателското творчество - те са лирика, епос и драма. Към подразделенията на драмата с появата на художественото кино се добавя и литературният сценарий, макар той да е близък визуално и формално и с белетристиката (прозата), тоест с епоса. Думата сценарий се употребяваше преди години и в смисъл на план за провеждане например на годишни събрания на текезесета и други мероприятия, както и на телевизионни предавания. Подобни сценарии обаче нямат нищо общо с литературата и изкуството.
Не бих "издребнявал" да обръщам внимание на този въпрос, ако той засягаше частен, мой случай. За съжаление в последните години, откакто в нашите театри се наложи режисьорска хегемония, често се правят постановки на всевъзможни колажи, комбинации от няколко пиеси, слагат се добавки от проза и т.н., които подменят драматургията и нарушават същността на сценичното изкуство. Модернизирането на театъра с видеосредства често е прекалено, словото и действието са така подценени, че зрителят се чуди на театър ли е отишъл, на кино ли, или на балет. Нямам нищо против киното и балета, много ги обичам, но когато са у дома си, а не когато са пъхнати неуместно в някоя театрална постановка.
Но да се върнем на "Червената шапчица"! При срещите си с малчугани от училища и детски градини ми се е случвало в отговор на зададен въпрос да обяснявам разликата между приказката за четене (или слушане - за още незнаещите да четат) и приказката за гледане на сцената, изиграна от артисти. В първата има разказвач, това е авторът, а във втората действащите лица сами се разкриват какви са чрез действията и думите си. Освен това в приказката за сцена (можем да я наричаме пиеса) има по-голяма конфликтност, няма описание - обстановката се вижда и т.н. Както операциите ги правят хирурзи, пиесите ги пишат (по свой или взаимстван сюжет) писатели драматурзи. У нас хирурзите продължават да правят операции, но за съжаление 90% от пиесите по мотиви на известни приказки и романи или техните драматизации са дело на самите режисьори, които ги поставят. Затова тези текстове (така ги и наричат сега) имат по една постановка, а моята, професионално написана, "Червена шапчица" е имала над 30 премиери. Така е и с "Косе Босе" на Рада Москова и др. Изпъждайки писателското занаятчийство от сцената, режисьорите съчинители често оставят разказвач, за да им движи действието и някои от техните постановки са нещо като илюстрация на познати истории. Разбира се, има и режисьори с писателски възможности и техните литературни занимания са приемливи. Но голяма част от тях са самодейност и точно те могат да се нарекат сценарии или планчета за разиграване на приказката.
В истинския театър, на истинска сцена обаче, била тя игрална или куклена, е нормално да се поставят не сценарии, а пиеси - произведения на драматургията, написани с писателско умение, а по възможност и талант. Между режисьорите също има хора с литературни възможности - такъв беше например Любен Гройс, има и други, които не подлагат на изпитание нито професионализма на артистите, нито търпението и вкуса на зрителите. И все пак - защо трябва да се пъдят от театъра истинските майстори в един сложен занаят? Бях чел някъде, че авторът на пиесата е баща на театъра, артистите - майка, а за режисьора се отрежда скромната длъжност на кум. Много агресивни станаха кумовете.
Позволявам си да пиша всичко това, защото се налага като практика отсъствието на литературата в много постановки, главно за деца и главно в куклените театри, което прави театъра и въздействието му обеднени, често и осакатени. Надявам се думите ми да не прозвучат като продиктувани от личен мой интерес, защото - както се изразих наскоро, "ние старите драматурзи сме минало незабравимо" а Кольо Георгиев удачно допълни: "Даже забравимо".