Свободните думи

Да, думите са сила. Срещаме се с тях още в първолашката Читанка и им се подчиняваме, докато можем да вникваме в смисъла им.

Но са сила само, когато са истина. Сила са, когато са написани и изречени на място. И без страх. Трудно ми е да разбера всеизвестната максима, че "истината боли". Кой го боли и къде го боли? А по-малко ли боли лъжата? Или премълчаването?

Никой не оспорва тъжния факт, че сме на дъното в класациите по свобода на словото. Тук сам изниква въпросът, който всеки български журналист, независимо в коя медия работи, може да си зададе - забраняват ли ми да казвам истината или ме е страх от нея? И имам ли сила да си отговоря?

"Бедна българска журналистико! Защо не окнеш така, че полилеите в парламента да изпопадат. Защо не стиснеш перото си мъжки, та от камъка да потече мляко. От какво се страхуваш? От репресиите ли, от себе си ли?”, написа преди близо 20 години Стефан Продев.

Да - забрани и заплахи има. Особено при онези, които са на хранилката на властта. Има цензура. Но по-страшна от нея е автоцензурата.

От нея няма кой да те освободи. Когато принудата те е заклещила между заплатата и достойнството, изборът е личен.

Днес е денят на свободното слово.

Ако искаш да бъдеш свободен, бъди!