Тротоарни тарикати

Ресторант "Ех, кеф" подмами моя гладен стомах и точно в 12:12 ч. хлътнах в него. Около лакомо похапващите хора се гонеха съблазнителните миризми на кебапчета, супи, салати, гроздови ракии и червени вина. В тъмния ъгъл бяха натикани безобидните аромати на кока кола, швепс и спрайт, които трепереха като пренебрегнати грозни жени.

Седнах на единственото свободно място - до някакво същество с  обръсната глава и изрусена плитка на тила. Никой не бе пожелал да се настани до него, защото то се поклащаше като развалено махало и димеше с електронна цигара. А мястото не беше за пренебрегване, понеже оттук най-добре се виждаше телевизорът, който бе завладян от обедните новини. От любопитство си поръчах като неговото меню. Беше с особено сладко-горчив вкус, но съществото не си го дояде, тъй като при новината, че двама студенти са се сбили за някакво момиче и са се изпонаръгали с ножове, то фрасна с електронната си цигара чинията и скокна. Остави на масата 10 лева и изчезна с разлюляна плитка. 

Останах сам с новините, които продължиха с катастрофа, в която шофьорът и още двама пътници изхвръкнали през прозорците с изпочупени ръце и ребра, а пък старецът, който на първата седалка четял вестник, моментално починал. При следващата информация - за някаква баба, която изхвърлила през прозореца приготвените за погребението си пари на телефонен измамник, аз също оставих до недоядения си обяд 10 лева и си тръгнах.

Миризмата от моята изоставена чиния обидено се приобщи към останалите и заедно с тях започна да ме освирква. Но всъщност това бяха свирките на два автомобила, чиито припряни шофьори нещо говореха за майките си. Махнах ядосано с ръка, защото се сетих, че от два месеца нямам кола: някой ми открадна беемвето пред зеленчуковия магазин, в който пазарувах екологично чисти домати и краставици, и се запътих към Попа. Така от сума време се нарича паметникът на Патриарх Евтимий.

Когато пресичах улица "Граф Игнатиев", някакъв хилав човечец с протъркан костюм и завързана на италиански възел вратовръзка, ме доближи със ситна стъпка и тихо ме заговори: "Господине, бихте ли отделили малко от времето си за мен?" "Слушам ви", - казах аз и се спрях, като едновременно се заслушах и в мърморенето на полугладния си стомах. "Аз съм от едно малко градче - рече той, и дойдох тук с двама мои братовчеди да правим ремонти по изкърпването на ронещи се външни мазилки, подмяна на дървени входни врати с железни, пребоядисване на вътрешни стени и смяна на изпочупени от градушка керемиди. Работихме на къщата на някогашен богаташ. Извика ни внукът му, за да я приведем във вид, удобен за изгодна продажба. Доста се потрудихме, защото постройката беше в плачевно състояние. Аз работих в кабинета на богаташа. Когато стържех стената зад бюрото му, в нея се отвори дупка. Някакъв тайник. Бръкнах и напипах дървена кутия. Издърпах я и я изтрих с ръкав. Отворих я с помощта на теслата, защото беше заключена. Когато отметнах капака, очите ми щяха да паднат - в нея имаше златни пари. Ето, вижте!" - рече мъжът, огледа се плахо и извади от джоба на сакото си, увити в омачкана носна кърпа, три златни монети. На едната пишеше "Юстиниан", на втората - "Диоклетиан", а върху третата трудно се разчиташе "Дометиан". "Сигурно са от византийско или римско време - повдигна рамене мъжът. - Не знам, а и не ми трябва да знам, защото аз не съм колекционер. Нищо не разбирам от стари пари. Предлагам ви да ги купите - по 40 лева едната. Ще ме попитате защо толкова евтино ги предлагам? Ами защото се налага бързо да се върна у дома. Жена ми се обади по телефона, че е паднала и си е счупила десния крак. Ще трябва да се грижа за нея, тъй като ние нямаме деца. Бездетни сме."

Аз любопитно заразглеждах монетите. Бяха съвсем нови, а пък бяха прекарали толкова време в стената на богаташа, без да се броят стотиците години от времето, когато са били в обръщение. Несъмнено, това са копия. Нумизматите ги наричат "реплики". Върнах ги на разочарования продавач и казах, че не си падам по каквито и да било старини -  монети, ордени, медали, значки, пагони, ножове. Мъжът усети, че не е попаднал на подходящ обект, ловко ги грабна от ръката ми и ги мушна обратно в джоба си. После се завъртя кръгом и се заоглежда за друг купувач.

Следващата среща с измамник ми се случи на ул. "Раковски". По нея ме застигна някакъв весел мургавелко, който си тананикаше песента "Джелем, джелем". "Господине, - заговори ме той, като ме застигна и почти ми препречи пътя. - Тръгнал съм да търся подарък за 6-годишната ми дъщеря. Утре ще празнуваме рождения й ден. Ще купувам торта, свещички, фойерверки." "Да ви е жива и здрава дъщерята!" - рекох аз и се опитах да се изтегля встрани от него. Той обаче продължи да ми говори: "Виждам, че бързате, но ви моля да спрете, защото думите, които ще кажа са много важни. Те са извадени от Библията. Аз съм религиозен човек и подробно съм я чел. Там пише, че който извърши щедрост, ще му се върне стократно и аз, понеже съм силно вярващ, искам да направя щедрост, която Провидението стократно ще ми възвърне." Мургавелкото  измъкна от един кожен портфейл чисто нова банкнота от 50 лева и ми я подаде: "Вземете тази пари и ми върнете 20 лева. Така вие ще разполагате с 30 лева от моята щедрост."

Дори не посегнах да пипна банкнотата, защото от сто метра личеше, че е фалшива. Кой знае на кой принтер е извъртял тая петдесетолевка. Отвърнах, че не нося у мен пари, понеже съм излязъл на разходка - просто да позяпам хората и витрините. За да се отърва по-бързо от нахалника, аз се мушнах в първия магазин край мен. Оня се изплю на улицата и се заоглежда за нов наивник.

Минаха няколко дни и отново попаднах на измамник. Този път беше жена. Имаше вид на отчаяна и паникьосана. "Мосю, - подвикна ми тя, - извинете, аз не говоря добре блъгарски. Аз тук студент. Мой симестър свършил и аз тръгнала купува билет за мой Париж. Обаче откраднали мой чанта с пари. Предлагам на вас купи мой пръстен - от време на Мария-Антоанета. Много ценен! Дайте за него 200 лева и вземате го." Тя изтегли  от безименния си пръст някаква халка и ми я подаде. В този момент дрезгав мъжки глас изрева зад гърба ми: "А-а! - хванах ли те най-после, мръсницо такава!" "Французойката" сграбчи от ръката ми Мария-Антоанета и със скоростта на стресната невестулка се шмугна някъде. Разяреният мъж не я последва, защото беше с бастун и леко накуцваше. Погледна ме и рече: "Тая идиотка преди седмица ми пробута за 300 лева окървавения златен пръстен на крал Луи ХVI, който бил паднал пред гилотината му. За няколко дни пръстенът посивя и се оказа излъскан до блясък месинг. Ама и аз - пълен глупак! Цял живот кой както си иска ме лъготи и мами!" Замислих се върху думите му, че цял живот ни мамят всевъзможни хитреци. Ето и моите тротоарни тарикати - уж са изпаднали в крайна нужда и спешно им трябват пари за пътуване, за подаръци, за спешни операции, за погребение и за какво ли още не.

Нещо се скърши в душата ми и аз бавно се запътих към дома. Но точно, когато взех да съжалявам, че нито в ресторант, нито на улица, нито пред телевизора мога да случа на приятно настроение, се случи нещо неочаквано. Докато с неколцина навъсени съграждани чаках на спирката закъсняващия автобус, видях да се задава поредният намусен човек. Той беше небръснат, с разрошена коса и с пръчка ровеше из контейнерите за боклук. Не пропусна и кошчето за смет на спирката. Наведе се над него и изведнъж лицето му светна от радост. Извади с трепереща ръка малка бутилчица - от тия, на които им викат "патрончета". Вероятно някой непоправим алкохолик е отворил това патронче, докато е стоял тук, но го е захвърлил след първата глътка, тъй като автобусът го е изненадал. Патрончето беше с мастика или с водка, не видях добре. На един дъх дрипльото го доизпразни и разкърши рамене. Огледа ни с превъзходство и тръгна със самочувствието на депутат, който току-що си е взел голямата заплата, заедно с надбавките. 

Господи! - най-после видях човек, който не хленчи, не се оплаква, не мърмори и не се опитва да мами, а се радва на малката си житейска сполука. Чакащите край мен се оживиха и с любопитство проследиха отдалечаващия се мъж, който самодоволно приглаждаше с длан косата си. Дали не му завиждаха за радостта от неочаквано споходилата го приятна изненада? Не знам, а и нямам повече време да размишлявам, тъй като автобусът дойде и всички се юрнахме към него, за да продължим делничните си срещи с тарикати, изнудвачи, подлеци и скучни приятели.

Станко Нацев е роден на 20 ноември 1943 г. в София. Завършил е българска филология в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Писател, журналист. Автор е на единадесет книги с поезия, проза и хайку. Лауреат на наградата за белетристика за 1999 г. на Съюза на българските писатели. Носител е на втора награда, медал и диплом от конкурса на Северноамериканската международна поетическа асоциация - 2000 г. Член е на Съюза на българските писатели.