Целувай само жената, която ти е родила деца

                

"Любовта е като росата - има я за кратко"
      Пиер-Огюст Реноар


Художникът Пиер-Огюст Реноар, авторът на шедьоврите "Ложа", "Закуска на тревата", "Габриела", "Къпеща се", "Жана Самари","Люлката" и още колко други, е бил подозрителен към жените, въпреки че в своето творчество рисувал главно представителки на нежния пол. И как само ги рисувал!
Теодор Дюре в своята монография за Реноар казва: "Съмнявам се, че някой някога е изобразявал жената по-съблазнителна от Реноар. Жените, които рисува, са чародейки."
И още: "Ако една от тях влезе в дома ви, тя ще е последната, от която ще откъснете поглед на излизане, и първата, която ще потърсите при завръщането си. Тя ще заеме място в живота ви."
На Емил Зола Пиер-Огюст е писал за жените така: "Тия проклетници е по-добре човек само да ги рисува. И понякога да ги почесва като котки по врата." 
Според биографите му той е усещал "обиграните хитрани" още при запознанството си с тях, предпочитал е да общува с обикновените момичета от народа, които "на всичко гледат открито".
За него любовта е "наколно жилище за двама, измислено от единия, което и най-малката стихия може да помете". Сравнява любовта с росата. Почита обичта към майката и към жената, която ти е родила деца. Останалите жени за него са само модели. Е, някои от тях понякога "могат да бъдат почесвани". Отнасял се с жените като с "танцуващи цветя".
В ранния му творчески период дълго край него се е задържала младата Лиза Трио, която имала  "жизненост, изнесена като балкон навън" и бликащо обаяние. Някои от женските му образи върху платна, рисувани и по-късно, ще носят нейни черти. (Станали са част от зрителната му памет.)
Лиза е запомнена като спътница на младостта му - времето, когато още никой не купувал картините му и той едва преживявал. След голямата изложба на импресионистите през пролетта на 1874 г. обаче, когато Реноар показа своите "Балерини" и "Ложа", ценителите го забелязват и някои от тях дори му предричат бляскаво бъдеще.
 После пред палитрата му се застоява по-често друга интересна млада особа - Сюзан Володон. Тя става негов модел след 1883 г., когато я рисува в своята знаменита картина "Танц в Бугивал", после -  в "Танц в града". Две години по-късно тя му позира и за "Момиче сплита косите си". (Влюбчивата Володон позира и на други портретисти: Тулуз-Лотрек я рисува за своята картина "Махмурлукът".) Рисуват я и други художници... И изглежда не само я рисуват, защото Сюзан си ражда син, без баща.
Реноар е спокоен - той по принцип не прелъстява  моделите си.
Забелязва го и мадам Шарпантие - покровителката на ярките дарования сред писатели, композитори и художници. Тя въвежда името му в своя "Салон на предпочитаните", самият той странял от шумотевиците на светския живот; създава му така необходимата за твореца популярност сред богатите и по този начин му осигурява средства за  работа и удобства за приличен живот.
С чувство на благодарност той по-късно рисува  картината "Госпожа Шарпантие със семейството си". Рисува и нейните деца, но сърцето му продължава да търси "естествените хора от народа": по рождение Реноар е плебей - шестото дете на шивач и работничка. Негови предпочитани модели са девойките от бедните квартали, чийто смях е силен и заразителен. И по-късно той ще страни от превзетите интелектуалки, с малки изключения. 
Един ден на 1877 г. в ателието му влиза изискана двойка - мъж и жена около петдесетте. След учтивия поздрав те питат мосю Реноар дали ще има желание да нарисува тяхната дъщеря - Жана Самари, актриса от "Комеди Франсез". 
Да рисува една от най-красивите и нашумели актриси по онова време, очарователната Самари, пред чиито талант се прекланя цял Париж, за него е чест и той се уговаря с родителите й да започне още на следващия ден. За начало ще посещава дома им на ул. "Фрошо", недалеч от ателието му. Според други сведения за младостта му, с Жана Самари го запознава писателят Алфонс Доде на сбирка в дома на мадам Шарпантие. Според трети той харесвал сценичните й превъплъщения и често отивал в театъра да я гледа. Веднъж й подарил цветя с визитка, а тя възкликнала: "Реноар! Художникът на красивите жени?"
Което и да е вярно, в случая не то има значение, а това, че Реноар се сближава с тази необикновена не само по външност млада дама. Общуването с нея в онези техни сеанси, когато лицето й излъчва "необикновена светлина" и той изпитва истинска наслада да я пренася върху платното, наподобява празник и за двамата. Реноар говори малко и само онова, което изразява много. И тя го гледа с възхищение. Възможно ли е - пита се актрисата - толкова млад мъж да е така мъдър? И какво изискано държание!... Нито един намек за интимност, нито един похотлив жест. (Нещо нетипично за артистичните среди. Дали не е сбъркан?) 
Първият й портрет (малкият), рисуван в дома й, е харесан много и от нея, и от родителите й, та поръчва втори, по-голям. "В цял ръст", би желала Жана. Реноар го рисува в ателието, където красивата жена очаква по някое време да й се случи обичайното за двама млади, които се харесват. А че се харесват, личи от очите им. За онова, което се е случило, няма оставени подробности, има думи с място в биографиите и на двамата.
Жана: "Реноар не е създаден за брак. Той общува с жените само чрез своите четки!" Изглежда не е било съвсем така, ако съдим по големия й портрет, където нейният образ е изграден с необикновена любов. И съдържа обожанието на автора към първообраза. (Обожание на живописец, но и на нормален мъж.)
Все още Пиер-Огюст е в градините на младостта, където плодовете са в изобилие.
Замогналият се Пиер-Огюст вече бил на четиридесет години, когато в ателието му влиза деветнайсетгодишната шивачка от улица "Сен Жорж"  Алина Шариго. Тя нищо не разбира от изкуство, но притежава изключителен такт и видимо уважение към твореца. Не се натрапва, незабелязано се измъква, когато при художника "пристигат светила", явява се при него, когато му трябва - още преди да я е повикал... (Реноар забелязва, че Алина присъства и когато отсъства.) Поизплашва се, разбира се (нали го смятат за стар ерген, човек с определено  мнение за любовта и за жените), но скоро на мястото на уплахата се появява чувството, което покорява и най-неотстъпчивите, и той я повиква за съпруга с надеждата, че "съпругата няма да пречи на художника". 
Стой, поспри се! Постъпката му не е прибързана: Алина Шариго влиза в ателието, а сетне и в живота му едва когато той вече я познава добре. Среща я далеч по-рано, в края на 1874 г. в млекарницата на ул. "Сен Жорж", до дома му. В "неговото време за закуска" всяка сутрин там се хранят две симпатични провинциалистки, майка и дъщеричка - една закръгленичка с розови бузи като на добре гледано бебе. "Апетитна", както ще я определи той.
Веднъж тримата влизат в разговор - на една маса са - и той научава, че двете провинциалистки работят като шивачки в модно ателие в подножието на Монмартър, което обслужва всякакви клиенти - от богатите търговци до бедните проститутки. Живеят сами - бащата на Алина е забягнал някъде в Америка да си търси щастието.
Реноар кани малката да я рисува в ателието си (според спомените на Жорж Ривиер, художествен критик и приятел на Реноар) и тя отива. Съблича я и отстранява палитрата, оставя и четките: "Защо да се измъчвам! Онова, което искам да нарисувам на платното, го има реално". Наслаждава му се дълго. Девойката изтърпява прищявката му. После той започва да я рисува. И я рисува бавно и продължително, с наслада, цели часове.
Има ги и нейните първи впечатления: "Нищо не разбирах от изкуство, но обичах да го гледам как рисува".
Не й посяга веднага. Понякога кани и майка й в ателието. Тя седи пет минути и под предлог, че трябва да купи "нещо за вечеря", го напуска. Веднъж Реноар забравя, че е художник и започва да рисува с пръсти по голото й тяло мерака си. А след като я изпраща, се размисля над случилото се.
"Това невинно чедо е съкровище! - очертава той в мисълта си душевния й портрет. - А съкровищата не бива да се изпускат."
Трудно му е да се примири с голямата разлика във възрастта им обаче. Той е приблизително на 35, а тя още не е навършила 16. Решава да я почака да порасне. И заминава в чужбина - да посъбере впечатления за бъдещото си творчество - първо в Алжир, после в Италия.
Когато през 1882 г. се връща, тя го чака на гарата, а не си спомня да й е писал за деня и часа на своето пристигане. Отвежда я при себе си. Алина вече е порасла. Станала е още по-апетитна. Подходяща е за модел в замислените сюжети.
Моделът Алина не бърза да отива в квартирата си, често остава при него, защото чувства, че му е нужна. И забременява. Ражда му син - Пиер. Реноар се радва на рожбата повече от всеки друг татко, но още не смее да се ожени за майка й. Продължава да смята, че "тия проклетници - жените, е по-добре човек само да ги рисува". Но Алина надминава себе си в стремежа да му угоди и след няколко години колебание той скланя. На 14 април 1890 г. те сключват брак в Париж. И старият ерген Пиер-Огюст Реноар вмъква врат в хомота. И не го усеща, защото Алина му създава отлична атмосфера за творчество и уют в семейството - така той години напред ще изгражда своите шедьоври без мисли за бита и "нещата от живота". (Алина му ражда и още двама сина - все хубави и талантливи, единият от тях е големият кинорежисьор Жан Реноар.)
Според биографите на Огюст Алина Шариго му дава "щастие, от което се събуждаш гений". И той й се отблагодарява с творчеството си, което е повече от успешно, картините му се продават и семейство Реноар живее нашироко.
Алина е пълна с идеи и стремеж да ги осъществява. За неговите ревматични болки по-късно тя ще строи удобна къща в родното си село Есуа, в Бургундия - да му е топло, да не страда и да може да рисува.
Но и небето на щастливите все някога се покрива с облаци. В своя рай - в Есуа, Реноар гони шейсетте с усещането, че все още е млад, купува  си велосипед (мода в онези години), учи се да кара, но пада и си счупва дясната ръка. Болките са нетърпими и е откаран в болница. Гипсират ръката му и се налага два месеца да не пипва четка. Реноар не може да издържи и седмица. На помощ винаги е неговата Алина - тя му посвещава много дни да го учи да си служи с лявата ръка с онази лекота, която трудно се постига от десничарите. И двамата успяват. (Техният случай е описан и в медицинските книги.)
Не всичко тъмно по небето им е преминало обаче, счупеното предизвиква появата на ревматични болки, а по-късно и на парализа на крайниците. Освен това една простуда на главата силно намалява зрението му - атрофира нервът на лявото му око.
Междувременно той продължава да рисува, да възпитава късните си синове, да издържа семейството си. Не след дълго обаче губи възможността да се придвижва с краката си и го настаняват в инвалидната количка. Намалява съвсем и способността на ръцете му да държат четката. Лицето му се съсухря и парализа го обездвижва, та заприличва на маска от античен театър. Алина няма да се предаде обаче - ще опитва всички новости в медицината върху него, за да може нейният Реноар да рисува, т.е. да живее. Но това й струва твърде много - след тревогите със здравето на сина им Жан, на когото след заболяване лекарите настоявали да ампутират крак, тя получава инфаркт и умира в един летен ден на 1915 г.
Зад инвалидната количка застава дойката на Жан - Габриела, братовчедка на Алина и дългогодишен модел на Реноар. Реноар живее още четири години и след смъртта му в края на 1919-а е погребан до своята незаменима Алина в гробището на Есуа...



Алина Шариго кърми поредния си син

Художникът в късния творчески период

Репродукция на "Танци в града"

"Чадърите"

"Къпещи се"

"Ложа"

Портрет на актрисата Жана Самари, 1877 г.

Портрет на Самари, 1878 г.