Тунелът

Преди тридесет години ни вкараха в тунела на т.нар. демократичен преходен период. Уверяваха ни, че скоро ще видим спасителна светлинка в другия му край. Мнозина от нас продължават да се лутат в тези мъчителни дебри. Тунелът се оказа нашата шокова терапия. Терапия, но за какво? За това, че живяхме достойно и работихме съзидателно в единство, без класова експлоатация? 

Мнозина от нас не издържаха, въдворени в условията на тази тунелна демокрация преди тридесет години. Изгубиха се, обезличиха се, отидоха си от този свят. Сигурно и други ще ги последваме, без да съзрем внушаваната ни спасителна светлинка насреща. Тя май ще излезе лъжлива залъгалка. Всъщност вече тридесет години се въртим в някаква непрогледна клетка. В тази клетка България залиня, мощното икономическо строителство от епохата на социализма е в миналото. Социалистическите трудови постижения и полезни блага все още се разграбват от безскрупулни мошеници. На нас, в клетката, ни хвърлят трохи и се мъчат да ни накарат да забравим аромата на истинския топъл хляб от онова време, славния живот, който живяхме, съзидателната светлина, на която се радвахме. 

Уредилите се на широко и на светло демократи майкопродавци се стремят да внушат на нашите деца и внуци колко лошо беше тогава. Само че пред фактите никой не може да затваря очите си. За тридесет години се нароиха толкова безработни, бездомни и клошари, толкова ненужни хора! Наскоро стана ясно, че над 1 милион и 640 хиляди души у нас живеят под прага на бедността, изгубени в безпросветния тунел. 

Политолози и анализатори ни обясняват от разни телевизии, удобни на властта, че преходният период е завършил. Тунелът бил извървян. Вече сме били под ясно небе. Как да им повярваме? Вместо небе с дланите си напипваме само студени влажни стени...