Учител на българи, приятел на България

От Хавана съобщават, че на 20 юли 2019 г. е починал поетът, есеистът, академикът, дипломатът, видният обществен деятел проф. д-р Роберто Фернандес Ретамар.

Кратката енциклопедична справка за него говори, че Роберто Фернандес Ретамар получава докторска степен по философия и литература в Хаванския университет (1954 г.) и преминава следдипломна квалификация в Париж и Лондон (1955-1956 г.). От 1955 г. е доктор на филологическите науки и професор в Хаванския университет, а от 1995 г. - почетен професор в Кубинската Алма Матер. Той е професор в Университета в Йейл между 1957 и 1958 г. и изнася лекции и курсове в много други културни институции в Америка, Европа и Япония. Почетен професор в Университета в Сан Маркос, Лима (1986), и доктор хонорис кауза на университетите в София (1988), Буенос Айрес (1993) и Лас Виляс (2011). Между 1947 и 1948 г. е главен редактор на списание "Алба", за което прави интервю с Ърнест Хемингуей. Съветник по културата в кубинското посолство в Париж (1960) и секретар на Съюза на кубинските и творци (1961-1964), където основава през 1962 г. заедно с Николас Гилен, Алехо Карпентиер и Хосе Родригес Фео  списание "Union". От 1965 г. ръководи списание "Casa", орган на Дома на  Америките - Casa de las Americas. Институция, на която е президент от 1986 година. От 1995 г. е член на Кубинската лингвистична академия, която ръководи между 2008 и 2012 г. Избран е и за член-кореспондент на Кралската испанска академия.

Но каквито и жалони по жизнения му път да си припомняме, Роберто Фернандес Ретамар бе и си остава поет.

Неведнъж подмяташе, че преди всичко друго именно поезията му е разкривала високата същност на интелектуалния живот. Говореше и пишеше, че чрез изящната словесност е придобивал своите идеали. Между тях - непреходния блян на Хосе Марти за "Нашата Америка" - единното отечество на възвисените от свободата хора. Смисълът на кубинската  революцията, на семейството и  любовта, на романтично примесените човешки раси...

Само един поет би могъл да каже на върха на своя живот както Роберто Фернандес Ретамар в размисъл за шестдесетата годишнина от триумфа на кубинската революция: "Нека отново да се доверим на надеждата, която според Хесиод единствена е останала в недоизпитата чаша." Да. Хесиод, предшественикът на Омир, го привлича с поезията си, но също така и защото сам говори за себе си в епохалната творба "Теогония" - и до днес за него се знае повече, отколкото за слепия гений на античността...

Конвулсивни са според забележителния кубинец времената на Ромен Ролан и Антонио Грамши, когато световната личност е в противоречие със световната история. Той самият извървя пътя си по историческите висини на времето и не извън пространството, където се бе появил на белия свят -  "Градът Хавана", възникнал като "Ключът към новия свят" в преселението на чернокожите от Африка към Америка, островът Куба - "Най-красивата земя на света, която окото човешко е виждало", както съобщава Колумб на испанските царедворци.  

Когато вече е изтъкнат, но все още млад интелектуалец, Роберто Фернандес Ретамар  съдбовно се приобщава  към идеята Куба да се обнови и от първа свободна американска територия да се превърне в първа територия на строителството на социализма в Америка. Тази формулировка е на Фидел Кастро, произнесена в незабравимата му реч на Плая Хирон при отблъскването на десанта на контрареволюционните наемници през април 1959 г.

В сравнително успокоените обстоятелства на двете съпътстващи развитието на страната  кубински революции - аграрната и образователната, Роберто Фернандес Ретамар намира лидерска позиция. Съосновател е на UNEAC - Съюз на кубинските писатели и творци, пратеник  на възраждащата се държава в ЮНЕСКО. Делото му се докосва до романтичните биографии на героинята от нелегалната борба Айдее Сантамария, на  Алеида Марч -  вдовицата и дъщерите на Че Гевара.

Първите му стихове са публикувани през 1948 г. в списание "Mensuario", първата му книга излиза през 1950 г. Странно е заглавието -  "Елегия като химн", редактор е не поет, а режисьор - Томас Гутиерес Алеа, което подсказва друга визия на неговата лирична линия -  култът към историческата памет. Ето тук в мой несъвършен превод емблематично стихотворение на Роберто Фернандес Ретамар:  

Другият (1 януари 1959)

Ние, оцелелите,

на кого дължим нашето оцеляване?

Кой умря вместо мене в затвора за роби?

Кой получи моя куршум,

отредения за мене - в своето сърце?

Над кой мъртвец живея аз,

чии кости останаха в моя скелет,

чии изтръгнати очи блестят

в сегашния поглед на моето лице?

И ръката, не негова вече,

но още не моя, чия е ръката,

която пише окъртени думи

там, където него го няма 

в оцелелия живот?

Неслучайно дебютната му стихосбирка е посветена на Рубен Мартинес Виленя - поет  на работническите борби от тридесетте години, певец на пролетариата в една селскостопанска страна. 

През 1951 г. той започва да си сътрудничи в списание  ORIGENES, което го сродява духовно с преобразователите на възгледа за мисията на културата Фина Гарсия Маррус и Синтио Витиер. Книгата му "Отечества" получава  националната награда за поезия. Връстникът му поетът Луис Марре пише за него: "Чист и прям поет, какво друго, освен да бъде четен с уважение". Следващите му стихосбирки са "Древна история", "Със същите ръце", "Изгори това, което видиш". Поезията му вече е преведена на двадесет езика, позната е в половината свят, особено в Латинска Америка и на Карибите. Така възниква намерението да издаде антологични книги, определящи в голяма степен насоките и стилистиката на съвременната поезия в Куба в контекста на испанско-американската литература.

Роберто Фернандес Ретамар бе приятел на България, първите български испанисти преминаха през неговите аудитории в Хаванския университет.

Аз бях един от тях.