В безлюбието на свободната любов...

В Лиробиблиографията на поета Георги Драмбозов се появи петнадесетата стихосбирка със странното заглавие "Безлюбие". Величието на философския смисъл "Господ е любов", макар в многовековната си употреба в известна степен е овехтяло банализиран, според поета е напълно отречен от съвременната ни действителност. Зареждат се вдъхновени стихотворни отгласи от общественото и личностно битие на автора, които с многоречивата си образност и разтърсващи внушения увличат читателя и - нека се надяваме - формират облагородяващо незримия пейзаж на неговата душевност.
И ето: "Един Поет възкръсва в своя стих тревожен..." Нижат се юношески спомени, птицата на живота пърха в кафеза, жадна за небето, заслушана в илюзорни обещания... А поетът вярва в заблудата, "че е летял..." За да отсъди миг след това с покруса: "Над този скапан свят със името Безлюбие/ в хомота на живота, ден след ден -/ и всички минали илюзии изгубихме/ и всеки минал зов - изпепелен..." Не долавяме ли как авторът е обхванат от трепет пред своето бъдещо стихотворение - "неочаквано, почти като прозрение/ макар заченато в най-тъмното житейско блато", "от горски фавън по-неудържимо", "засято в пролетта ми" или "в най-бялата, последна зима". И ни стряска достойнството - извор на лирическото самочувствие: "Аз съм поет - не съм в масонска ложа,/ ни в борд финансов нейде съм избран/ ментета пия без да се тревожа/ и пиша стих - "велик", но неразбран..." Отрезвяването продължава: "Подир любов или подир химера/ ще издими лиричната ми кръв..." А после - в най-нежна интимност към Христос поетът моли: "Спусни оная стълба на Месия,/ лиши безбожниците от властта,/ че нов Пилат ръцете с нас ще си измие..." Защото: "надничат Юди в лепкавия мрак/ и точно трийсет евро съвестта им струва..." И следва надмогващо отчаяние: "Такъв си, Господи! На тях, човешките отрепки ще простиш,/ омразата ще възмездиш със разкаяние.../ За нощ ще ги изпратиш в бара на Париж./ Ще слушаш тъпи словоизлияния..." В безрадостната картина се стопява и образът на Малкия принц на Антоан дьо Сент Екзюпери: "...Изгубихме го в звездната пустиня", възкликва Драмбозов и моли: "Спомнете си чертите му!..." Но продължават безрадостните изводи: " ...И сядам да пиша, а залез надвисва,/ пиесата няма да свърши май в срок.../ И виждам как внукът след мен я дописва.../ Дано съчини по-щастлив епилог!" Завладява ли ни доверието на спонтанната находчивост?..
Устремен към открития, които нямат аналози, поетът предизвиква жаждата за полет към своеобразни философски послания. Със страстните си пориви Георги Драмбозов извисява читателите над опоетизираното, мерзко всекидневие, към една възвишена духовност. Той не търси съучастие у читателя, но недоловимо го заставя да заживее в неговия емоционален свят, да повярва на илюзиите му, дори когато не почиват на реална действителност. Изненадват с драстичната си истинност емоционални редове, в които поетът разголва своето всекидневие и със завладяваща огледалност опоетизира заобикалящата го битност. И ето - в опоетизираното всекидневие, с надвисналата бездуховност на безлюбието, вярата в най-ближния е единственото спасение. Интимността, споделяна с любимата, заветът на бащата, спомените от детството и юношеството, от родния град, са спасителният остров, населен с животворните пулсации на споделената обич. И спонтанността на изфантазираната, но правдива образност, е доказателство за оригиналното присъствие на бликащо поетично дарование. Своеволното боравене с една подчертано индивидуално образна система води фантазните дирения до ярки внушения на философско-нравствените констатации.
"Безлюбие" се очертава в своята цялост като ярък, страстен призив за нравственост, душевна извисеност и човеколюбие, така необходими в нашето настръхнало от алчност и наситено с цинизъм мироздание.