Възродителен процес

Владимир АРДЕНСКИ

Владимир АРДЕНСКИ е роден в с. Сивино, Смолянско. Завършил е журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е във в. "Родопска правда" (1958-1960) и Радио София (1960-1965). От 1966-1980 г. е зам. главен редактор на сп. "Родопи", а от 1980-1989 г. - специален кореспондент в списание "Отечество". Автор е на книгите "Свои, а не чужди" (1973, 1976, 1978), "Капка от корена" (2000), "Загаснали огнища" (2005), "Сивино - моето село"(2007).

На Васил Пеевски

Преди години, когато армията беше още армия, в Н-ското поделение, разположено нейде в равна Добруджа, се получи вест от далечна Родопа: на редник Мехмедемин Салихов се е родил син. Лицето на младия баща грейна от невиждана дотогава светлина, краката му олекнаха, все едно, че е без чепици, понесоха го между бараките като перушинка. Иде му да къркорне с автомата във въздуха, ама не е уставно. А то за такава радост и с оръдие да  гръмнеш е малко. Някои от зевзеците, дочули за събитието, се опитват да се пошегуват, преди девет месеца не е ли бил вече в казармата, да не би някой комшия да е свършил работата, но Мехмедемин си знае кое как е било, познава си невястата и не обръща никакво внимание на закачките. Него отвън и отвътре е обляла драгост - де кого срещне черпи с шоколадови бонбони с вишнев пълнеж (такива има в будката), момчетата протягат ръце развеселени,  някои вземат и по два бонбона, нека, ще отвори още една кутия, за ротния отделно, че от него зависи дали ще може да види синчето.
При ротния Мехмедемин влиза малко притеснен, все пак началник е, козирува с едната ръка, както си му е редът, с другата подава кутията с бонбони.
- Син, господин капитан, син ми се е родил!
-  Честито! Голям като тебе да порасне! - ротният реди благословии, захапва с усмивка бонбон, но нещо присвива вежди. - Ама сега какво ще правим?  Имам право да ти разреша три дни домашен отпуск, а три дни само за път няма да ти стигнат. Къде е Добруджа, къде са Родопите!
Мехмедемин е склонен в крайна сметка и на тия три дни само и само да мерне мъничкото човече, което той е създал.
Ротният обаче продължава да присвива вежди и изведнъж думите му преминават почти в заповед:
- Намери твоят земляк Веселин Кавалов и му кажи да се яви при мене!
- Слушам! - изрича с премалял глас Мехмедемин и излиза да търси земляка си.
Веселин Кавалов е школник, на пагоните му лъщят първите началнически знаци, но с редниците се държи като с равни, а когато разбра, че с Мехмедемин са от един край, все едно, че брат си е видял. Тъй са повечето родопчани, може да са през девет бърчини родени, срещнат ли се обаче на отдалечено от планината място, имат се, като че ли една майка ги е кърмила. Хубав, благ човек е тоя Веселин, няма що - за всеки има добра дума, всекиму е готов да подаде ръка. Мехмедемин неведнъж се е дивил на непресторената му човещина. Само как се зарадва, когато разбра, че е станал баща. 
Веселин приема заръката на ротния и със стегнати, отмерени крачки се отправя към стаята му.
- Сядай! - посреща го ротният без  обичайните уставни формалности и отдалече подхваща: - Школник, с тебе трябва да свършим една нередна работа, но само ако ти си съгласен...
Засмяното лице на добродушния Веселин притъмнява в очакване на неприятна задача. Забелязал напрежението му, ротният бърза да го извади от неведение.
-  Става въпрос за твоя земляк, Мехмедемин. Нали разбра, че му се е родило дете?
-  Разбрах. И от сърце го прегърнах.
- Проблемът е как да му осигурим десет дена отпуск? Мислих, мислих и реших единственият начин е да го представим за отличник по бойната и  теоритическата подготовка. Ама как да стане това? Той по бойната е без грешка, в теорията обаче е слабичек, а изпитната комисия от гарнизона дава награда десет дена домашен отпуск за отличен и по двете дисциплини. Ти съгласен ли си да сториш тоя грях, да се явиш на изпита по теория вместо Мехмедемин?
-  Че защо не? - грейва отново в усмивка Веселин. -  Това да ми е грехът.
-  Ала ще трябва временно и името му да приемеш.
-  И това ще сторя.
След два дни в поделението пристига тричленна комисия от гарнизона. На първо място в списъка за теоретичния изпит е Мехмедемин.
- Редник Мехмедемин Салихов! - извиква председателят на комисията, мастит полковник.
- Аз! - изпъчва снага Веселин Кавалов, облечен в обикновена войнишка униформа с голи пагони на куртката.
-  Откъде си, юнак?
-  От Родопите, господин полковник.
-  Знаеш ли къде се намира връх Карлък?
-  Тъй вярно, край него съм израсъл.
-  А чувал ли си песента "Бяла съм, бяла"?
-  Мога и да ви я изпея.
-  Браво, юнак, а сега по въпроси от инструкцията...
Васил отговаря все едно, че е натиснал спусъка на картечница. Такъв речовит редник отдавна не се е явявал пред комисията.
- Достатъчно! -  пресича го захласнат полковникът. - Отличен! Десет дена домашен отпуск.     
През стъклата на влака, после и на автобуса прибягват равнини, хълмове, канари, дървета, къщи, Мехмедемин уж ги обира с поглед, а мислите му са другаде, при  онова мъничко създание, на което той е баща - как изглежда, какви са му очинките, маха ли с ръчички? Запъва го още един въпрос: как ще се отблагодари на ротния и на Веселин за тоя хаир,  дето сториха? Хайде, ротния ще уважи с едно кичено халище, ами землякът с какво да зарадва? И неговата майка сигурно е накамарила куп халища, може и по-хубави да ги прави. Тогава с какво? Пари да му предложи, ще го удари през ръцете, нищо че на мравката път прави, шиле да му обещае, ще му се насмее, бъкелче да му поднесе, много е малко за такава добрина. Мехмедемин дълбае себе си, отмята мисъл след мисъл, търси нещо по-приемливо, което наистина да зарадва Веселина и пак се връща към синчето: ами как ще го зовът, дали пък вече не му е сложено име?
Чакай, чакай! Защо да не го нарекат Веселин? Землякът сигурно ще се зарадва, че са го почели с такова уважение. И булката може би няма да е против. Мехмедемин тръсва глава, притваря очи, иска да избистри това, дето му е хрумнало, но то не е нито толкова просто, нито така лесно. Първо, баща му ще ревне - него три пъти са го мъчили да смени мюсюлманското име с българско, в най-гладните години от купони за хляб са го лишавали, и в реката са го давили, и в милицията са го "агитирали" и пак не е приел, та сега ли, когато никой не го насилва, ще се съгласи внукът му да нарекат Веселин? Нищо, че и той знае, че коренът им е български. Мехмедемин е наясно, че без разправия няма да мине - старецът е инат, държи на своето, но в крайна сметка той е баща на детенцето и неговата дума трябва да се чуе.
Пристигането на Мехмедемин изпълва къщата с възбуда, булката не може да си намери място от драгост, майка му го милва по раменете, взира се в лицето му и гальовно казва:
- Не си отслабнал.
- Не само че не е отслабнал, ами е и напълнял. В казармата яко хранят - обажда се от разстояние старецът, който се опитва по мъжки да скрие вълнението си.
Мехмедемин се надвесва над детското кошче, а се усеща на седмото небе. Отдолу го гледат две очички, сини, също като неговите. И устнички мърда, като че ли иска да се усмихне.
- Че вземи го в ръцете си, де! - побутва го булката.
Младият мъж подхваща внимателно повитачето, притиска го лекичко до гърдите си, струва му се, че чува как тупа сърчицето му. Ала май е неговото. Или и двете тупат в едно.
- Как ще го зовем?
- Ние вече го записахме... - отвръща някак виновно булката.
- Как?
- Салих. Както рече баща ти. На неговото име. Ала ние ще си му казваме Салихко, може и Салчо.
- Аз пък викам да е Веселин, веселко да расте. В казармата има един нашенец с име Веселин, не знаеш какъв добър човек е. Ако не беше той, сега нямаше да съм тук.
- То и на мен повече ми харесва името Веселин, ама ... - недовършва булката. Зад гърба й е майката на Мехмедемин,
- Чух какво си думате - казва с приглушен глас старата и се обръща към сина си: - Баща ти няма да ти прости, ако сториш това, дето си го намислил.
Намисленото, макар че сега избива, си има подпирачка. Мехмедемин отдавна се пита какво, освен името, го отличава от съседите Данчо, Иван, Щерьо, с които е израсъл - дума ли, песен ли, образ ли? Някога хората по Родопите са били едно, не са се делили на християни и мохамедани, на един господ са се молили. Това не го отрича и баща му. Той даже му е казвал, че една от неговите прабаби до края на живота си е палила кандило. Тогава защо трябва да се лъчат като кози от овце? Защо и детето да носи небългарско име?
С тия въпроси тази вечер Мехмедемин ще заплете тежка приказка със стария. Драгото, което е изпълнило къщата, се превръща в камък и за двамата. Мехмедемин събира вода от девет извора, за да докаже, че е прав и това дето е намислил трябва да стане, старецът сумти, пали цигара след цигара и се чуди с какво да го обори. Това, че жилката им е българска, няма как да се оспори, ала как да се отметне и другото, което времето е наслагало? Един от дядовците се е врекъл в Аллаха,  и наследниците трябва да зачитат клетвата
Среднощ е, то се е видяло, че натегната приказка ще продължи и утре, но поне да дремнат няколко часа. Мехмедемин се прибира в стаята, където го чака булката, сгушва се до нея, той знае, че сега ще е така, освен да се помилват, на друго не може да се надява.
Сутринта отпускарят сварва стария там, където снощи го остави - в кухнята, и в същото положение - седнал кръстом ноги върху козинявия постилак. Спал ли е, не е ли спал, не личи, пепелникът обаче е пълен с угарки.
- И какво казваш: това момче, Веселин ли беше, Веселинчо ли, добро било, все добрини гледало да прави? -  пита старият, все едно, че снощи само за Веселин са говорили.
- Малко е да се каже добро.
- И какво искаш: и нашето детенце да е с неговото име?
- Искам! - натъртва Мехмедемин в очакване на възражение.
Ала старият замълчава, поема издълбоко дъх, надига глава и с пресипнал глас изрича:
- Тогава чуй какво ще ти кажа: Щом ще е тъй, всички в тая къща ще се преименуваме. Няма да правим циганска работа. Какво ще е това, Веселин Мехмедеминов, че и Салихов?
Мехмедемин не е готов за такава развръзка, не може да намери думи, ала у баща му напират:
- Мислих, размислях, цяла нощ не мигнах, борих се със себе си, привиквах на помощ и живи и умрели, молих Аллаха за прошка, това ще е: няма да се делим по имена от хората. Ако това е грях, мой да е. Пък на онова момче, дето все добрини правело, от мене много здраве да носиш. Дано и наш Веселинчо като него стане!
 Че то всичко можело с човешка добрина...