Величието на един обикновен руски човек

Георги ЖУЛЕВ,
гр. Бяла, област Русе

Споменът ме връща в далечната 1957 г., когато хиляди български младежи по призива на ДКМС заминахме на работа като миньори в каменовъглените мини на Донбас, където се трудихме, учихме и работихме в продължение на три години. И както нашите предци - героите на Шипка, рамо до рамо с руси и украинци, внуците и правнуците на воините на ген. Столетов, добивахме черното злато. В трудните моменти чувствахме подкрепата на братята руси и украинци. Бяхме повече от братя в забоите и в празниците. Паметни ще останат вечерите в Дома на културата с рециталите, песните, танците и веселията на дружбата. Широка и необятна е руската душа. Бяхме добре дошли във всеки руски дом. На тази наша дружба посветих стихове, които бяха публикувани в донбаските вестници.

За една такава паметна вечер, която остави дълбоки следи в живота на българската младежка бригада, искам да разкажа. Бяхме настанени и работехме в град Доброполье, Красноармейски район на Донецка област. Ръководството на групата и на  местното ръководство на мината бе проучило и открило, че в град Ростов на Дон живее един от малцината живи участници в боевете на Шипка.

В тази незабравима вечер наш скъп гост бе Андрей Тимофеевич Роговой, един от защитниците на връх Шипка. Огромната зала в Дома на културата бе празнично украсена. Грамадни букети и кошници с цветя грееха на сцената. Под светлината на прожекторите хилядното множество от българи и руси очаквахме ветерана-герой от руско-турската война. Появи се скромен, усмихнат, обикновен руски човек. И въпреки достолепната му възраст, личеше осанката на гренадира от Столетовите полкове. Гръмна музика. Андрей Тимофеевич трепна, изправи снага и, преди да се опомни, ние, българските младежи, го понесохме на ръце над хилядното множество към сцената. Сякаш буря разлюля залата под мощното "Ура!", изтръгнало се от гърдите на българи и руси. Всички ние се докоснахме и преклонихме пред легендата от Шипченската епопея. Този обикновен руски човек, минал през пламъците на войната, сякаш слязъл от картините на Верещагин, със сълзи на очи ни прегръщаше нас, потомците на българските опълченци, и навярно се връщаше към подстъпите на чутовния връх. 

Отрупан с цветя и подаръци, Андрей Тимофеевич усмихнат приветстваше морето от хора, дошли да отдадат своята безгранична почит и уважение към участника в една велика освободителна война.