Вера Маринова пред Efirbet: Шапки долу пред българския ансамбъл
Вера Маринова е легенда на художествената ни гимнастика и българската журналистика. Тя е сред тези, които носят първата световна титла на българския ансамбъл, а впоследствие печели и още една. След като спира с любимия си спорт, тя става любимка на много поколения българи с професионалните и компетентни коментари на всички най-големи международни и вътрешни първенства на грациите.
Макар че от години живее със семейството си на Острова, Вера винаги прави всичко възможно да гледа на живо изявите на нашите момичета. Така беше и на последния шампионат на планетата в нашата столица. Впечатленията си от него и феноменалното представяне на българките, както и мнения по други актуални теми в нейния спорт, Вера Маринова изразява в интервю за ефирБет.
- Г-жо Маринова, какво изпитвахте, когато гледахте Стилияна Николова на световното?
- Умиление, тъй като това дете показа характер, какъвто имаха и неговите родители. Майка й е два пъти световна шампионка с ансамбъла, а баща й е бивш футболист и национал на България. Тя е взела най-доброто от своите родители, а като прибавим и нейната великолепна игра, не вярвам да е имало човек в залата, който да не е бил близо до просълзяване.
- Докъде очаквате да стигне Стили, която е само на 17 години?
- В нашия спорт се успява с талант, огромна работа и късмет. Аз съм виждала в моя живот много често състезателки, които имат талант, близък до максималния, но нито една от тях не съм видяла като шампионка. Обикновено шампиони стават тези, които имат минимум 60 процента талант, характер, дух и желание.
- Боряна Калейн бе сочена за безспорен фаворит за световната титла, но не можа да участва заради вирусно заболяване. Ще успее ли да преоодоле бързо шока и да се завърне по-силна?
- Надявам се, както всички останали, да го направи. Изпитвам огромно съжаление, че обстоятелствата се стекоха по този начин, но аз съм сигурна, че Боряна ще се завърне бързо и няма да е изгубила от желанието си за игра, тъй като има прекалено много талант и изградено реноме в международен мащаб, за да не продължи по начина, по който го правеше досега.
- Очаквахте ли толкова скоро обновеният ни ансамбъл да стъпи на най-високия спортен връх?
- С ръката на сърцето – не. Аз ги видях за първи път през март и мислех, че ще им бъде необходима поне година, за да се сработят, за да станат отбор и да направят име. Това обаче, което те направиха, надхвърли всичките ми очаквания, а и не само моите, и дава позитивен знак. Аз не зная каква е тайната и по каква технология прави Весела Димитрова тези отбори, защото в крайна сметка тя носи голямата отговорност, но на това момиче заедно с Михаела Маевска, която има нужния опит, и Ясена Стойнева, която също им помагаше, мога само да кажа: Шапки долу.
- Какво си мислехте, докато момичетата на Весела Димитрова демонстрираха своята сила?
- При отсъствието на Русия и Беларус се очакваше битката за първото място да е между Италия, поради това че ние сме млади и недорасли, и Израел, европейски шампион от тази пролет. Разбира се, имаше предположения, че могат да се намесят и Испания, Азърбейджан, Китай и Япония, но никой не подозираше, че шампионки могат да станат точно българките. Основният фаворит Италия, който е няколко пъти световен шампион и олимпийски медалист, и най-важното, с изключителната Емануела Макарани и този път с великолепни съчетания, допусна толкова груба грешка в първото изпълнение, че не можа да компенсира загубата с второто, и така загубиха не само титлата, но и олимпийските визи, след като останаха четвърти. Във финалите на уредите италианките все пак получиха това, което заслужаваха - злато и сребро. След като станаха първи в многобоя, българките добавиха към нежната корона още един златен медал с невероятното изпълнение в смесена комбинация и без никакво съмнение се превърнаха в най-успешно представилия се ансамбъл в София.
- Призван ли е този ансамбъл да се превърне в първия български, който е станал едновременно световен, европейски и олимпийски шампион?
- Разбира се. Това зависи от тях на първо място, но и не само от тях, а и от съперничките, и от обстоятелствата. Защото художествената гимнастика е и субективен спорт, а и фактът, че има олимпийско признание не само в индивидуалната надпревара, но и в ансамблите, повиши вниманието към него в международен мащаб и аспирациите за призово класиране.
- Когато се завърнат рускините, по-трудно ли ще е за нашите да побеждават?
- Това е относително. Видяхте, че в Токио българките победиха рускините, защото бяха по-добри. По начало Русия си извоюва голям авторитет и такова огромно влияние в последните 20 години, че беше трудно това статукво да се поклати. Трябва да се каже, че на световни първенства и на олимпиади, и италианките, и българките са били близо до тях, равни или по-добри, но Русия оставаше първа. Това са равностойни отбори и кой от тях да бъде първи в дадено състезание, зависи от подготовката, от здрави нерви и от това кой ще издържи на напрежението.
- Как бихте коментирали съдийството на световното в София?
- Аз мисля, че беше обективно и това говори добре за новия председател на Техническия комитет - египтянката Ноха Абу Шабана, създадена от българките Гюрга Недялкова и Деспа Кателиева, които положиха основите на художествената гимнастика в Египет. Двете имат основен принос за развитието на Ноха като гимнастичка, а Деспа й помогна да израсне и като съдийка. На първенството в София в съдийския правилник имаше промени, ново бе и ръководството на Техническия комитет. Световното обаче протече по най-добрия начин и нямаше драстични съдийски грешки, заради които някои отбори да се чувстват ощетени.
- Кое е това нещо, което превръща българската художествена гимнастика в спортен и обществен феномен?
- Това е, защото за 70 години тя успя да се оформи като една от най-добрите в света в края на 60-те, успя да запази това равнище през 70-те и достига нечувани дотогава върхове през 80-те и до средата на 90-те. После изпадна в дълбока криза и все пак успя да се изправи на крака за разлика от болшинството български спортове. Общество от жени, за които се предполага, че по-трудно комуникират и се разбират помежду си, успя да направи това, което мъжки спортове у нас не успяха.
- Има ли победи на всяка цена в художествената гимнастика?
- В миналото имаше, но това изигра и лоша шега на България. В края на 80-те години и през 90-те години ние побеждавахме на всяка цена и това състави в много страни негативно отношение към нас.
- Необходим спорт ли е художествената гимнастика от гледна точка на променящия се към технологии свят?
- Разбира се, че е необходим. Светът върви към тези нови технологии, които иначе са положителен белег за развитие на човечеството, но пък от друга страна ние сме на прага на една опасност - животът ни да преминава изцяло в дигитално пространство и да ни остават все по-малко възможности да изживяваме емоциите си реално. Точно заради това всяко физическо усилие и движение, и всяка сфера в обществения живот за общуване между хората е положителен знак. Може да познаете на улицата едно момиче, че е гимнастичка, когато видите, че върви с изправен гръб и в повечето случаи се е погрижила за външния си вид така, че да ви прави добро впечатление.
- Има ли специфични качества за една гимнастичка, които са необходими, за да бъде титулувана?
- Това са физическите качества, които са дар от Бога. Мекота на ставите, каква е нейната фигура, нейното физическо присъствие като цяло. Също и гъвкавост и отскокливост, но преди всичко желание и дух.
Къде е по-лесно да се триумфира - в индивидуалната надпревара или с ансамбъл?
- Никъде. Тези, които подценяват ансамбъла не са прави, защото там е два пъти по-голямо напрежението, и ако се провалиш и не направиш нещо както трябва, ти проваляш не само себе си, а и още четири състезателки и целия екип, който ви е подготвял. В индивидуалното отговорът е за мен, но в ансамбъла повече боли, когато споделяш загубата с други и ги натоварваш.
- Каква е ролята на публиката в залата?
- Огромна и това пролича за пореден път на световното в София. Ако сте следили репортажите покрай първенството, между другото колегите бяха превъзходни и на ниво, ще си спомните, че в първите дни залата бе полупразна на квалификациите, а в последните ден-два на финалите, нямаше къде да хвърлиш игла. Българската публика като цяло е прекрасна, хората обичат своите гимнастички и се гордеят с тях. Искам да кажа, че е много хубаво, че я има тази художествена гимнастика, за да направи името на България познато извън пределите на стараната. Лично на мен ми е тъжно, че ни останаха малко неща, като художествената гимнастика, които да поставят положителен знак пред България. Надявам се да има и други сфери в обществения, икономическия и политическия живот, които могат да станат такива посланици на родината ни.