ВМЕСТО С ОГЛЕДАЛО, ЛЕВИЦАТА ТЪРСИ ГРЕШКИТЕ С БИНОКЪЛ

На 2 април 1990 г. големият Стефан Продев написа: „Мили хора, падна ни се тежка участ. Трябва да плащаме чужди грехове… Греховете на всички, които бяха между нас, без да са наши.“ Греховете на онези, които ни напуснаха масово, за да се скрият от отговорността.

   На идващия 2 април, броени дни преди изборите, отново се чувстваме като след 10 ноември 1989 г. Отново ни напускат. Разликата е, че преди бягаха от самата идея, изведнъж тя им се видя ретроградна, омърсена и престъпна. Изведнъж, защото тези, които хвърляха членските си книжки публично, дори в телевизионните студиа, бяха довчерашни преподаватели по идеологическите дисциплини, пропагандисти в политическата учебна година и партийни секретари. Бяха израсли по басейни и тенис-кортове, отракани по коктейли и приеми, бяха московски възпитаници, агенти на службите, деца на самозабравили се големци и дори партизански чеда. Напускаха в галоп лявата идея, за да бъдат отново в каймака на обществото.

   Днешните бегълци, обратно, искат да им повярваме, че ни изоставят не за друго, а…  за да спасят идеята. Само че тези аргументи ние ги преглъщаме вече 33 години – от АСО през ГОР, ДАР, Евролевицата и какви ли не още отцепници, та чак до Левицата сега. А спасяването все не се случва. И няма как да е другояче – без организация, която да я олицетворява и отстоява, идеята е само набор от красиви думи. Раздробяването й на нюанси и нюансчета, всяко от които с претенция да е партия, прави невъзможна реализацията й. Ако лявото пространство не беше разцепено от онези, на които сме вярвали, а не е трябвало, сега БСП можеше без кампания да се класира трета на изборите. А с кампания – и по-напред.

   За три десетилетия единственият успех на многобройните отломки от БСП са влошените резултати на партията-майка. Прескочат веднъж, най-много два пъти 4-процентовата бариера, а после не могат да се класират дори за субсидия. И се заозъртват за нови прегрупирания. Една немного популярна, в техия случай – ясно защо, мъдрост препоръчва когато търсим грешки, да си служим не с бинокъл, а с огледало. Почти няма случай някой от най-новата примамка за наивни гласоподаватели – Левицата, докато е бил областен или общински лидер на БСП, да е поел отговорност за поне една загуба в избирателния си район с реална - а не театрална! – оставка от заемания пост. Което не го притеснява да иска оставките на други. 

   Позволявам си тези думи, защото не споделям обичаната от мнозина максима: „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти говоря!“. След няколко бляскави победи при първата загуба през 2007 г. в Кюстендил се оттеглих от партийните постове, а малко по-късно – и от политиката въобще, но останах в партията. 

   Наследниците ми – общо четирима - натрупаха изборни поражения, след което трима от тях напуснаха БСП и сега са в Левицата, и то в листите й. И всичко уж в името на идеята. Можеше поне някой от тях да поеме отговорност с оставката си и да се върне към битието си на редови член, колкото да покаже, че и при тях има все пак наченки на партийна почтеност. Но повечето от тях това не ги вълнува.

   В близкото до Кюстендил село Лозно в предизборната среща ме заговори колежка на покойната ми майка, с която заедно са дишали праха като работнички в един от местните заводи. Останала без съпруг, тя се принуждава да отиде за десет години в мините в Бобов дол, за да издържа двете си дъщери-студентки. Сега е с пенсия от 460 лева. Защо тази отрудена женица не изневерява на БСП? Добре е на този въпрос да отговорят прескачащите в други партии. Добре е, но няма да го сторят - тях и това не ги вълнува. 

   Ето как става ясно защо с лека ръка загърбват онова, на което бащите и дедите им посветиха живота си. И защо не остават в БСП, та поне в кампаниите да се включват като редови социалисти, вместо непременно да са водачи на листи, и то все на нови и нови партии? Защото главната им цел е да пласират добре себе си, па макар и с цената на предателство.

   Тъкмо тук е голямата разлика с онези, които си остават леви не само по идея, но и по партия. С “малките”, но чисти хора, които като шерпи пренасят БСП през изпитанията на времето. И то без да са помирисвали постове, облаги и привилегии. А може би тъкмо поради това. Ето защо на социалисти като онази жена от село Лозно сме длъжни да кажем: “Благодарим ви, че ви има!” 

   Тъкмо те, а не напускащите ни кариеристи, са истинските спасители на лявата идея!

Иво Атанасов