ВОЙНА ИЛИ МИР ИСКА НАТО?

Джеймс КАРДЕН*

The American Conservative

Преди 75 години, на 4 април 1949 г., външните министри на 12 европейски и северноамерикански страни подписаха във Вашингтон Северноатлантическия договор за създаване на НАТО.
С войната, която бушува в Украйна, и призивите на редица съюзници от НАТО за нейната ескалация трябва да се разгледат непопулярни, но критични въпроси, отнасящи се до историята на Алианса, неговото продължаване и разширяване, както и въздействията му върху националната сигурност на САЩ. Вярата в успехите и незаменимостта на НАТО се оказва, дори при бегло проучване, силно съмнителна - ако не и напълно погрешна.
Докато днес във Вашингтон критиките срещу Алианса са фактически забранени, по време на основаването му изтъкнати американски мислители във външната политика като Уолтър Липман предупредиха, че “велика сила като Съединените щати не печели никакви предимства и губи престиж, предлагайки и даже натрапвайки своите съюзи на всеки. Един съюз трябва да бъде силна дипломатическа валута, ценна и трудна за получаване.”
Може да се представят аргументи, че в края на първото си десетилетие НАТО вече беше остаряла. Големият унгарско-американски историк Джон Лукач твърди, че към средата на 50-те години Съветите (след Сталин, след Берия) се оттеглят от центъра на Европа. Според Лукач през 1954-1955 г. те се съгласяват на “реципрочно оттегляне” от Австрия, проправяйки пътя към неутралитета на тази страна през Студената война.
В рамките на една година Съветите се отказват от военноморската си база във Финландия (която оттук нататък също трябваше да поддържа неутрален статут - т.е. до миналата година) и възстановяват връзките си с Титова Югославия. Според оценките на Лукач “1956 година е повратна точка в Студената война". Може би дори нейният край, ако под Студена война се разбира пряка перспектива за истинска война между американските и руските въоръжени сили в Европа.
При отсъствието на конкуриращи се съюзнически системи Студената война можеше да стигне до развръзка десетилетия по-рано. Със сигурност

присъединяването на Турция към Алианса през 1952 г.

и последвалото решение да се разположат там ракети „Юпитер“ с ядрен заряд попречиха на мира и стабилността между Изтока и Запада и подготвиха кризата с ядрените ракети от октомври 1962 г.
Независимо от това, решението да се продължи и разшири съюзът беше взето две години след разпадането на Съветския съюз. Както наскоро отбеляза посланик Джак Матлок: “Истинската причина, поради която Клинтън се устреми към разширяване на НАТО, беше вътрешната политика. Аз давах показания в Конгреса срещу разширяването на НАТО, като казах, че това би било голяма грешка. Няколко души ми казаха: “Виж, Клинтън иска да бъде преизбран. Той се нуждае от гласовете на Пенсилвания, Мичиган, Илинойс...”
Мнозина по това време знаеха, че проектът крие рискове. Но преди тридесет години във Вашингтон човек можеше да води действителен дебат относно достойнствата на една или друга външна политика, без да получи етикет “жертва на чуждестранна измама” или “апологет на Русия”. През онези години десетки представители на вашингтонския истаблишмънт, като сенаторите Даниел Патрик Мойнихан и Джон Уорнър, изказаха своите възражения срещу този

експанзионистичен проект

Една група противници беше предвождана от внучката на президента Дуайт Айзенхауер. През 1997 г. достойната за уважение Сюзън Айзенхауер публикува отворено писмо в опит да убеди Клинтън да преразгледа избрания от него курс. В писмото разширяването на НАТО бе наречено “грешка в политиката с исторически пропорции” и бе подписано от 50 души, включително от дългогодишните “ястреби” Пол Нитце и Ричард Пайпс, видните сенатори от Демократическата партия Бил Брадли и Сам Нън и интелектуалци като Дейвид Калео и Оуен Харис. Те предупреждаваха, че в Русия разширяването на НАТО, срещу което се противопоставя целият политически спектър, ще засили недемократичната опозиция, ще подкопае реформите и сътрудничеството със Запада, ще накара руснаците да поставят под въпрос целия ред, установен след Студената война.
Приблизително по същото време в статия на Шерле Швенингер от Института за световна политика се отбеляза:
“Разширяването на НАТО

заплашва да породи напрежения и конфликти

в сърцето на Централна и Източна Европа, които иначе не биха съществували... Администрацията на Клинтън оправдава разширяването на НАТО отчасти като усилие да се избегне нов вакуум в сигурността на Централна Европа. Но като се извеждат някои страни извън конкуренцията Изток-Запад, се увеличава съперничеството за други, като балтийските държави и Украйна.”
Които познават Шерле, знаят, че той има специална прозорливост и  предупрежденията му тогава не бяха изключение. Днес защитниците на НАТО без съмнение ще кажат: “След руската инвазия в Украйна НАТО е необходим повече от всякога, за да пази Европа в безопасност от руската мечка..."
Всъщност, не!
Както Джон Миършаймър и други неуморно посочват, има оскъдни доказателства, че Путин иска цяла Украйна, още по-малко пък територии в Източна Европа. Наистина ли предполагаме, че Русия иска да поеме тежестта на издръжката на много полски пенсионери? Или да прахоса още кръв и ресурси в яростна партизанска съпротива, която със сигурност ще възникне в Галиция?
Факт е, че на Русия й липсват средства и воля за установяване на политическа, икономическа и териториална хегемония на континента. Аргументите за обратното се основават, казано учтиво, на неразбирането на целите на руската национална сигурност. Френският политически философ Еманюел Тод (по-малко учтив) смята идеята, че Русия има в полезрението си Европа, за “фантазия и пропаганда”.
Истината е, както пише Тод в новата си книга “Поражението на Запада”, че Русия “с намаляващо население и територия от 17 милиона квадратни километра е далеч от желанието да завоюва нови територии и се чуди преди всичко как ще продължи да владее тези, които вече притежава”.
И така,

нека наречем НАТО с истинското му име

ненужен съюз, представляващ опасност за истинските интереси на националната сигурност на Съединените щати. НАТО поощрява безгрижното отношение на нашите партньори; окуражава безразсъдство и безотговорност от страна на стратегически незначителни, но изключително войнствени държави клиенти; подбужда невероятно саморазрушително поведение на нации, които искат да се присъединят към него; насърчава и помага на САЩ да се намесват в Близкия изток и Северна Африка, където на практика нямаме работа.
Това шоу продължава твърде дълго. Осем десетилетия след края на Втората световна война 75 години НАТО са достатъчни. Отдавна е минало времето Европа да се грижи сама за себе си.

* Джеймс Кардeн е външнополитически коментатор, бил е съветник на Двустранната президентска комисия „САЩ-Русия“ към Държавния департамент на САЩ. Негови статии и есета са публикувани в „The Nation“, „The American Conservative“, „Responsible Statecraft“, „The Spectator“, „The National Interest“, Quartz, „The Los Angeles Times“ и „American Affairs“