Времето било друго...

Всеки път около поредното тържествено честване на годишнини на бележити наши възрожденци и революционери се замислям кое е това, което ги е карало да си слагат главата в торбата, да плуват срещу течението, да се посветят на онази велика идея за свободата, забравяйки личните страхове, амбиции, стремления?  
Къде е сега онзи плам в душите и сърцата?
Днес казват, че времето е друго. Не, не е. И тогава прозорците са се затваряли, когато са минавали Ботев и четниците му. Чаша вода не е имало кой да им даде. А те са жадували свободата на същите тези хора, скрити зад кепенците.
След залавянето на Левски никой не е дръзнал да се опита да го освободи. Но слухът, че е носел пари при залавянето, е накарал хората да бродят край Къкринското ханче и да ровят снега, барем намерят някоя жълтица.
След предателство на овчар е убит Георги Бенковски. И още, и още...
Забравихме ли, че епохата "на дребни характери, тесни чела и дълбоки джобове" накара Вазов да създаде своята безсмъртна "Епопея на забравените" само пет години след Освобождението?
Почитаме нашите възрожденци, но колко от нас са готови да следват идеалите им? Колко от нас биха извървели пътя им? Портретът на стената не е ли често пъти параван за нашата гузна съвест?
Да, безкористният идеализъм на Левски е труден за следване...
Времето било друго. Същото е. Алчност, нагаждачество, службогонство, егоизъм, безскрупулност... Времето на Иванчо Хаджипенчович и подобни нему. За тези, които са забравили: Иванчо Хаджипенчович е един от подписалите смъртната присъда на Левски, а след Освобождението е избран за депутат в Учредителното събрание, за член на Държавния съвет и Върховния съд на Княжество България, става един от инициаторите за Паметник на Апостола...
Упражняваме се с националните герои и ги използваме спрямо политическата конюнктура. Отново из социални мрежи и медии шестват приписваните на Левски думи: "Който ни освободи, той ще ни пороби." Подобно словосъчетание обаче не е съществувало никога, никъде и под никаква форма в документалното наследство на Апостола. Но лъжата, повторена многократно, се възприема като истина, особено когато е политически коректна.
А в същото време удобно забравяме, че "народната работа стои над всичко". Над всичко! Но кому е удобно това?
Повече от всякога имам нужда от хора като Левски. И повече от всякога това изглежда невъзможно. Защото най-вероятно пак ще ги предадем, охулим, а после ще им издигнем паметник и най-накрая, в зависимост от политическата ситуация, или ще се прекланяме пред него, или ще го разрушим.
"Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...", казва в "Под игото" Иван Вазов за времето в навечерието на Априлското въстание. Твърде за кратко, твърде за кратко... А днес викаме: не било иго, нито робство, а присъствие, съжителство.
"Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща, но и ние него обръщаме", казва Левски. Разбираш ли го, народе????