Защо социализъм?

Безброй гласове от известно време ни уверяват, че човешкото общество преминава през кризисен период и че неговата стабилност е сериозно разклатена. Каква е причината? Има ли изход? Лесно е да се поставят такива въпроси, но е трудно да се отговори с някаква степен на сигурност. Аз обаче трябва да пробвам, дотолкова доколкото мога, макар и да съзнавам, че нашите чувства и стремежи често са противоречиви и неясни и не могат да бъдат изразени в есе или с прости формули.
...Опитът, който е натрупан от започването на така наречения цивилизован период на човешката история - както е добре известно - е до голяма степен повлиян и ограничен от причини, които в никакъв случай не са само от икономическо естество. Например повечето от главните държави в историята дължат своето съществуване на завоевания. Завоевателите се установяват, законово и икономически, като привилегирована класа в завладените страни. Те установяват монопол върху владеенето на земята и назначават свои религиозни водачи. Последните, контролирайки образованието, институционализират класовото разделение и създават система от ценности от която от този момент нататък хората, до голяма степен несъзнателно, се водят в своето социално поведение.
Но историческата традиция е, така да се каже, вчерашна; дали днес наистина сме преодолели това, което Торстен Веблен нарече "хищническа фаза" на човешкото развитие. Наблюдаемите икономически факти принадлежат на тази фаза и дори такива закони, каквито ние бихме могли да извлечем от тях, не са приложими към други фази. Доколкото истинската цел на социализма е точно да преодолее и придвижи отвъд хищническата фаза на човешкото поведение, икономическата наука в сегашното си състояние би могла да хвърли твърде малко светлина върху бъдещото социалистическо общество. Второ, социализмът има социално-етична насоченост. Науката обаче не може да създава цели, а още по-малко да ги вгражда в хората; науката, като максимум, може да осигури средства, чрез които да бъдат постигнати известни цели. Но самите цели се определят от хората с високи етични възгледи и  ако тези идеи са не мъртвородени, а жизнени и устойчиви, се подемат и прокарват от онова множество хора, което полуосъзнато определя бавната еволюция на обществото.
Човекът е едновременно самостоятелно същество и социално същество. Като самостоятелно същество той се опитва да защитава своето съществуване и това на своите най-близки хора, да задоволи своите лични желания и да развие своите вродени способности. Като социално същество той се стреми да получи признанието и привързаността на околните, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в тъгата им и да подобри условията на техния живот. Единствено съществуването на тези променливи и често конфликтуващи черти на характера на човека и техните специфични комбинации определя степента, до която един индивид може да постигне вътрешно равновесие и да допринесе за благосъстоянието на обществото.  Индивидът е способен да мисли, да се бори и работи самостоятелно, но в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване той зависи толкова много от обществото, че не е възможно да мислим за него или да го разберем извън рамките на обществото. Поради това е очевидно, че зависимостта на индивида от обществото е природен факт, който не може да бъде пренебрегнат - точно както в случая с мравките и пчелите. Обаче докато целият жизнен цикъл на мравките и пчелите е определен до най-дребните детайли чрез твърди наследствени инстинкти, социалното поведение и отношенията на хората са гъвкави и поддаващи се на промяна.
Вече достигнах момента, в който мога да отбележа накратко в какво според мен се състои същността на кризата на нашето време. Тя засяга отношението на индивида към обществото. Индивидът днес повече от всякога осъзнава зависимостта си от обществото. Но той не чувствува тази зависимост като нещо положително, като органична връзка или защитна сила, а по скоро като заплаха за неговите естествени права или дори за неговото икономическо съществуване. Още повече, неговото положение в обществото е такова, че на неговите природни егоистични подбуди постоянно се акцентира, докато неговите социални подбуди, които са по-слаби по природа, прогресивно деградират.
Икономическата анархия на капитализма, каквато съществува днес, по мое мнение, е истинският източник на злото. Ние виждаме огромна общност от производители, членовете на която непрекъснато се борят да отнемат един на друг плодовете на техния колективен труд - не чрез сила, а, като цяло, чрез добросъвестно подчинение на законово установени правила.
За простота по-нататък ще наричам "работници" ония, които нямат дял в притежаването на средствата за производство, макар и това да не съответства напълно на обичайната употреба на този термин. Собственикът на средства за производство е в състояние да купува работната сила на работника. Ползвайки средствата за производство работникът създава нови стоки, които стават собственост на капиталиста. Ключов момент в този процес е отношението между това, което работникът произвежда, и това, което му се плаща, измерени в реална стойност. Доколкото трудовият договор е "свободен", това, което работникът получава, не се определя от истинската стойност на стоките, които произвежда, а от минималните му нужди и от броя кандидати за работата, които отговарят на условията на капиталиста. Важно е да се разбере, че дори теоретично, заплащането на работника не се определя от стойността на продукта на неговия труд.
Производството се извършва за печалба, а не за потребление. Няма гаранции, че всички, които са способни и искат да работят, винаги ще могат да намерят работа; "армия от безработни" съществува почти винаги. Работникът постоянно се страхува да не загуби работата си. Тъй като безработни и лошо платени работници не осигуряват печеливш пазар, производството на потребителски стоки е ограничено и последствието са огромни лишения. Технологичният процес често води по-скоро до по-голяма безработица, отколкото до облекчаване на тежестта на труда. Мотивацията за печалба и свързаната с нея конкуренция между капиталистите са отговорни за нестабилността в натрупването и използването на капитала, която води до нарастващо тежки депресии.
Tова травмиране на личността аз считам като най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. На студента се внушава преувеличена конкурентна нагласа. Като подготовка за неговата бъдеща кариера той се обучава в боготворене на потребителството като успех.
Убеден съм, че има само един начин да се премахнат тези дълбоки злини, а именно, чрез установяването на социалистическа икономика, придружена от образователна система, ориентирана към социални цели. В такава икономика средствата за производство са собственост на обществото и се употребяват по планов метод. Планова икономика, която наглася производство според нуждите на обществото, би разпределяла работата между всички способни да работят и би гарантирала средства за съществуване на всеки мъж, жена и дете.
Въпреки това необходимо е да се напомни, че плановата икономика все още не е социализъм. Плановата икономика като такава може да бъде придружена от пълно заробване на индивида. Постигането на социализма изисква решение на някои крайно трудни социално-политически проблеми: по какъв начин, имайки предвид разрастващата се централизация на политическата и икономическата власт, да се преодолее превръщането на бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща? Как може правата на индивида да бъдат защитени, с което да се осигури демократично контрабалансиране на мощта на бюрокрацията. Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма има огромно значение в нашето време на преход.