Завинаги в небето

Две дати в Българската военна история са разделени от два дни и 32 години. И двете дати са свързани с българския военен героизъм.
На 16 октомври 1912 г. български пилоти извършват първото в света авиобомбардиране. На 18 октомври 1944 г. българската парашутна дружина влиза в първия си бой на Страцин. Там от тях загиват 59 души. Всички воини са отличени с Георгиевски кръст за храброст, който лично им връчва ген. Владимир Стойчев. Между двете събития разликата е ясна - времето. Приликата е една - героизъм.
Какво обединява тези две рискови професии - пилот и парашутист? Пилотът при авария би се спасил с парашутен скок. А парашутистът? Той пък от какво се спасява? Пилотите казват: няма по-глупав човек от парашутиста. Самолетът си лети - прав, здрав, нищо му няма, а оня отваря вратите и се гмурка навън. Парашутистът пък смята, че пилотът е най-страхливото нещо - аеропланът гори, пада, а онзи стиска щурвала и го е страх да скочи с парашута.
Но шегите, вицовете и зевзеклъците са дотук. Защото в тези рискови професии няма място за някой, който не би избрал небето завинаги.

Песничката на парашутиста
от Васил Сотиров

Готов съм пак за скок от самолета,
под мене тръпне цялата земя.
Залагам си сега авторитета,
че пак ще се завърна у дома.
И моля се в съдбовната минута
дано ми се отвори парашута.

Този първи куплет на песничката сякаш наистина изразява готовността на парашутиста да излети в небето, да общува с небесата и облаците в тях и пак отново да стане земен човек.
И още:

На мен прилича моят син изцяло
и погледът му е по детски чист.
Детето ми отдавна е разбрало,
че не всеки татко е парашутист.
И моли се в съдбовната минута
дано ми се отвори парашута.

В следващите два куплета виждаме още две съкровени неща - вярната съпруга, която само хапе устни и мълчи, щом той скача в бездната небесна. И най-накрая обществото, което го очаква да се върне на земята и се моли в съдбовната минута да му се отвори парашута.

Трите "агрегатни" състояния на българския военен парашутист са:
- действащ, когато е в бойния строй;
- загинал геройски или просто покойник;
- ветеран - вече не е в строя, но още е жив.
Както забелязвате, няма думата "бивш". Парашутистът в никаква ситуация не може да стане бивш. Що за глупост? Той ще умре, но ще остане завинаги в небето.

Лятна жега през август

Военни парашутисти изпълняват поредните си тренировъчни скокове. Въздушното течение оплита парашутите на Михнев и Захариев. Критична ситуация. Но вместо да се пребият и загинат, двамата се спасяват с един отворен парашут. Това е случка отпреди 50 години и повече не се повтаря. Изключваме планирани шоупрограми в по-късни години и със съвсем други техники. Тук въпросът е за другарство, себеотрицание и още някои воински добродетели, които днес няма къде да се формират.

Каква красота

Светъл слънчев ден. Летище. Брезентни пътеки с подредени върху тях парашути. На два метра встрани парашутистите се излежават в тревата, дишат чист въздух и слушат песента на щурците и чучулигите. Нищо в природата не помръдва. Картината е като измислена, докато не се разчупи от ударите на самолетно витло или лопатите на вертолет. И тогава се получава ароматът на парашутния скок. Особен мирис на прах, авиобензин, нажежен брезент, завъртени във въздуха треви и билки и още нещо, ама кой знае какво. Отделна картинка представлява гласът на земята, особено при нощен скок.
Това нещо днес малцина го познават. Военният парашутизъм май е ликвидиран. Защото, ако в бригадата "Специални сили" правят по 2-3 скока годишно, това е по-зле и от няколкото скока на пилотите в авиацията.
От славната ни авиация ще остане поне един музей и един площад. А от парашутизма може би само превързочният пакет на ефрейтор Никола Паскалев с неговия надпис: "Ако спечеля, печели българският народ, ако изгубя, губя само аз и моята картечница Ганка." Още един славен българин, който завинаги остава в небето.