Земя с християнска душа...

Георги Н. НИКОЛОВ

"Житейските пътища се изминават само веднъж" - това изумително прозрение, което проумяваме едва на финала на дните си, вплита в поредната си книга Петър Доневски. Разказният сборник е отпечатан в изд. "Български писател", 2023 г. и е озаглавен "Където лъкатуши Скът". Творбите пият благодатна сила от родния на автора Врачански край. По страниците, сякаш рожби на многоцветна палитра, срещаме вълнуващи природни картини, анималистични сцени, философско себевглеждане, щрихи от нявгашното детство. Над всичко и всички обаче, като тежък градоносен облак, е разперила каменни криле носталгията по отминалото време. Времето на българското село до 1989 г. и настъпилите в същността му след този "чакан" вододел промени, възродили уж отмрялото кърджалийство. Хората от по-старите поколения помнят, а пожълтелите документи не могат да скрият дивашкото разграбване на обединените стопанства, клането на расови селектирани животни, вилнеещата чрез ордите ликвидационни съвети разруха, харизаната на безценица нова техника... И упорито впиващото се в селата на България безхаберие какво ще става по-нататък, щом възрастните са в гробищата, а младите - из градищата и по чужбина.
В архива някъде се валят удобните лозунги, че върнатата в реални граници земя, обработвана с животинска тяга, ще дава нечуван урожай. Че окърпените стопани ще плуват в охолство, а банките ще се пръскат от спестяванията им. И че все някога младите ще се върнат обратно по родните места, за да прегърнат грохналите си близки. А още: "Къде, къде е сега, къде остана онова весело и миловидно уважение между хората? Къде се изгуби безкрайната селска доброта и свидната им обич към земята? Защо настъпиха тези тежки времена и за селото, и за града след идването на така чаканата демокрация? Уж земята на хората беше възстановена, за да се стопанисва по-добре, но никой не подкрепяше със средства земеделието и благодарната българска земя пустееше. И в градовете не стана по-добре... Предприятията - приватизирани, разграбени и унищожени. Хиляди хора останаха без препитание и срещаха дните си неспокойни, загрижени, погледите им горяха от тревога, недоверие и ненавист, а безработицата принуди младите да тръгнат по чуждия свят - Кипър, Гърция, Италия, Испания... Това бяха техните пътища, по които търсиха своя късмет. Тъжен стана селският пейзаж. Селата оголяха, ставаха по-пусти и мълчаливи, на много селски врати увиснаха катинари."
Темата за земята и нейните труженици, издигнали като древни християни честния хляб в култ на мазолестите длани, има изключително дълбоки традиции в българската духовност. Но след настъпилите след повече от тридесет лета демографска катастрофа и жалки обществени промени, в небитието отлетяха националният идеал на България, промишлеността й, селското й стопанство, здравеопазването, самобитната духовност. От културата постепенно взеха да отпадат "неактуални" теми, сред които и темата за селото. Днес тя се изчерпва, много рядко, с препечатването на стари класици, или пък в детски спомени, идеализирани картинки за вилни зони с червени покриви и гостоприемни зелени морави за голф. Загърбена е нелицеприятната истина за заглъхнали села без или само с по един жител, за ръждивите катинари и носените от вятъра из безлюдните улици пожълтели некролози. От строшените прозорци на бившите училища наднича смъртта и единствено гробищата приемат в тленната си пазва нови обитатели.
Затова чест прави на писателя Петър Доневски, че тръби в разказите си истините за това, което е било, и това, което още има да става: за последните издихания на българщината зад срутените зидове; за смълчаните руини; за подритваните от "родните" българоубийци и евро-атлантически лакеи факти и за намирисващата на грозна демагогия химера, че младите някога ще се върнат. Те и сега се връщат - в спомените си, а децата им - в неделните училища в диаспората. За реално връщане у нас в държава, за която са ценни само парите им, но не и патриотизмът им, и дума не може да става...
Затова разказният сборник на Доневски "Където лъкатуши Скът" се чете с парещо вълнение. С умерен оптимизъм той възражда за ново съществуване истинската, реалната, реалистичната, морално-изповедната тема за селото и неговите тук-там оцелели люде. Ще оприлича автора на древен проповедник, понесъл своето измъчено верую през демографската пустиня на съвременното битие. Нека от сърцето му се родят още такива книги, будещи с грохота на горчивата истина удобно заспалата ни, затлъстяла памет. Искам само да му пожелая сподвижници - млади писатели, които да го последват в нелекия път на обществен будител за искрите на умиращата правда...