Живи страхове

Вирусът на ксенофобията е безпощаден. Превръщането на ксенофобски настроения в медийна сензация е безотговорно и опасно. Още по-опасни са опитите отделни прояви да бъдат пришивани като етикети на цял народ. Инцидентите с намушканата от алжирски нелегален имигрант 20-годишна студентка, зачестилите случаи на нападения срещу чужденци, жестокият побой над българския гражданин Метин не са всекидневно явление, на което ръкопляскаме. Преекспонирането на подобни инциденти и вкарването им в графата "ксенофобия" е опасна игра с огъня.
Кой и защо се опитва да подклажда ксенофобски настроения? Кой има интерес от етническо, религиозно и всякакво друго разделение и противопоставяне? Кой и защо умишлено се стреми да нагнетява напрежение около бежанците и нелегалните имигранти? Ние, българите, толерантен народ ли сме, или наистина не желаем да толерираме чуждо присъствие?
Много и различни въпроси. Отправени от едно стресирано, изнемощяло, изтормозено, объркано, манипулирано, подмятано, лъгано, заблуждавано общество. Българското. Което се страхува - на всяка стъпка, от всеки "различен". Страхуваме се за утрешния ден, за живота на децата си. Страхуваме се от собствените си сенки. Как опънати като струна хора, сплескани от живота, да приемат с отворени обятия увеличен брой имигранти, тълпи бежанци, или просто различен човек вечер на улицата? Приемат ги със страх. Защото страховете, упорито насаждани, подклаждани и настанени в нас, управляват живота ни. Не е ли страшна мисълта, че болниците няма да ви лекуват, защото ще лекуват болните имигранти, които държавата не възпира? Не е ли страшна мисълта, че джамиите отново щели да станат бастион на друга, чужда за народа ни религия?
Езикът на омразата, сензационното говорене и лепенето на ксенофобски етикети срещат благодатна почва у нас заради историческата ни предопределеност и съдба да бъдем държава на кръстопът. Заради страховете на хората, продиктувани от несигурността и социалната дестабилизация. Кой днес подклажда омраза и държи страховете ни живи?