Антология

От редактора

Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и култура ще се потопим в самобитния поетичен свят на Пламен Киров. Ще обърнем поглед и към онези крепители на българския дух - читалищата. Накрая ще се качим в "тръгващите влакове" на Йордан Петров.
Приятно четене.

ПЛАМЕН КИРОВ е роден на 29 март 1961 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на стихосбирките "И надеждата не е лош гроб", "Хоризонтът солен на плътта", "В късната пролет на лятото", "Аз - кръстопътен" и "Къща в небето". Носител е на националните литературни награди за поезия и проза "Александър Вутимски", "Алеко Константинов", "Слав Хр. Караславов", "Дамян Дамянов" и др. Превеждан е на английски, немски, румънски, сръбски, руски, турски и италиански. Предстои издаването на най-новата му поетична книга "Знам".

Готика на мрака

Сенките мълчат -
до черно преповторени
на всеки
дневен повод,
на всяка двуизмерност.
А, всъщност,
те са нощното ми
истинско говорене.
И истинската моя черност.

И гледаме се
в упор -
еднакъв ни е ръста.
И май -
с живота мой -
познахме се, така че,
забравили кръвта си -
яростна и гъста,
над вените си тъмни
стоим и плачем.

Нощта събира своите.
И в звездната й църква
черкува се съдбата ми
с угасналото паство.
А аз мълча във мрака.
И много бързо
мръквам.
Но жив съм.
Много жив.
Така - до светотатство.



Молитва

Обичам те.

Но се боя от себе си.
От своята надменна изненада,
че толкоз бързо свърши тишината ми
и музиката на лицето ти
е изгревът,
след който цветовете
проговориха.

Не ги разбирам -
дълго изповядвах мрака
на своята самовглъбена есенност,
а вече съм новороден.
И без понятия.

Движения и мириси, и звуци
са моята родина... Но съм в нея
като дихание,
което не е мое.
И нека като него съм безпомощен
във твоята вселенска неизбежност.

Обичай ме.

Бъди ми майка.
Сътвори ме
с едно дихание, с една въздишка -
онази - на внезапната тревога -
когато нищо не е обяснимо.

Бъди ми майка.
Пресъздай ме
със поглед, със едно движение -
и нека да съм смешен и достатъчен -
животът е по-мъдър от мечтите.

И нека с тях да свърши тишината ми
и моят страх да проговори
с болката,
която е любов.

Обичам те.



Безсмъртните деца на лятото

Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
Морето беше нашето небе.
И пяната ни давеше.
Връхлиташе
със сивата градушка
на мехурите.
Потъвахме
във очните им ябълки.
Зазидани
в прозрачните им черепи.
Вълните идваха и светеха
гръбнаците на риби.
И на птици.
Посягахме към острите им блясъци
и знаехме,
че можем
да си вземем
звезда.
И да е наша.
Можехме.

Не можехме.
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
И пяната
отнасяше лицата ни.
Дълбоко
ги заравяше във пясъка.
И пясъкът бе нашето небе.
Античен сън
бе дъното му златно.
Събуждахме се
в пясъчните кули.
Живеехме в морето
като птици.
Пулсирахме
като сърца на пясъка.
И светеха гръбнаците ни морски.
От много светлина. И безразсъдство.
От много светлина.
И от безсмъртие.


 
Безсмъртният хорал на лятото    

Така умирахме.
Така се раждахме.
Живеехме.
На дюните телата светеха,
оглеждаха се в облаците,
пареха.
Вълните идваха
и идваха -
въртеше ни прибоят
и ни гледаше
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи.
Обгръщаше телата ни
и плувахме
във пулс
и пулс
и пулс.
И огън.

А идваха вълните,
идваха -
заобляха
сикстинските си куполи,
запомняха лицата ни
и ги въздигаха
в обкова сребърен
на пяната
към златния иконостас
на пясъка.

Така се раждахме.
Така умирахме.
Изплувахме
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи,
родени, за да бъдем
ангели
в сикстинското дихание
на лятото.



Ветрен    
или
пеонството на един народ

               На майка ми

Селото -
разсечено от вятъра е селото.
Но късно е
да плачем и оплакваме
и рано е
за да забравим и отминем -
кръв ни е
и вятърът и ридовете, къщите.
А споменът е граница за преминаване.
И живи сме -
разсечени от вените
и кървите.
И капките
се викат с имената си.
И тези имена са ми родината.
А другото
е граница за преминаване.
И живи сме
с Пиянишкия край
и майка ми,
пеони сме
в Пеонишкия край,
свободни сме
да бъдем капки кръв,
а селото -
разсечено от вятъра е селото.
Но кой молитвата ще разсече със вятър
и кой ще разсече със вятър огъня,
кръвта със вятър кой ще разсече.
Пиянството е капка кръв или сълза,
пеонството
е капка кръв или сълза
и майка ми е
капка кръв.
Сълза съм аз.

* Ветрен е българско село, разсечено през 1878 г. от границата между Османската империя и Княжество България в областта Пиянец (Пиянишко) Пеония в Югозападна България.

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.