България може да изчезне от картата на света

ПЕТКО ИВ. ПЕТКОВ е бивш журналист, зам. главен редактор на в. "Янтра ДНЕС" - Велико Търново, създател на официалния сайт на старата столица. Дипломиран икономист, магистър по международни отношения от университета "Рицумейкан" в Япония. В Обединеното кралство 37-годишният българин живее със семейството си повече от пет години, първоначално в столицата на Шотландия Единбург, а после в Лондон, където е преуспяващ фотограф на свободна практика. В свободното си време се занимава сериозно с музика и признава, че има "тайни" амбиции да пробие и в тази област. Под името The Humble Spy (Скромният шпионин) е продуцирал две песни от последния албум на Янка Рупкина "Балканска синергия".

Цитат:
"Лондон не е Англия, а отделна страна, минисвят, работещ по свои глобални закони. Там хора от целия свят се учат да живеят заедно всеки ден"

- От какви българи никъде по света местните общности не се боят?
- Не трябва да подхождаме с подобна самомнителност към всеки проблем. Ние сме доста малък народ сред стотици, населяващи Земята. Така погледнато, смятам, че интензитетът на "кампанията", която се води против българите на Албиона, е твърде нисък. Смело мога да заявя, че страх от българина не съществува. Просто ние сме твърде малки, за да се притеснява някой от нас, бил той и Найджъл Фарадж. Освен това много англичани са идвали в България, харесва им, за тях ние сме далеч по-познати от румънците, които пък са и твърде много, което е основният източник на притеснение. Че ние сме най-бедната държава в ЕС, това сигурно е безспорно, но британското външно министерство има точните цифри, тъй че знае кой е заплаха и кой - не.
- Разликата между японеца и англичанина в какво най-напред се усеща и как всеки от тях възприема нашенеца?
- Отново ще кажа онова, което не се уморявам да повтарям - чужденците ни възприемат първо като хора, а после като българи. Докато ние подхождаме винаги подозрително, на базата на националните си комплекси. По-просто казано, ако ние си мислим, че европейците ни имат за трета ръка хора, то е най-вече, защото ние самите се имаме за такива и просто за удобство приписваме нашите собствени чувства на външен наблюдател, просто така - за да звучим обективно. Колкото до разликата между японци и британци - това е дълга тема, но мога да кажа, че японците ползват клишета, които сами си създават, докато британецът разчита на собствената си интелигентност. В Япония винаги са казвали "А-а-а, кисело мляко", след като разберат, че съм българин, а това реално не значи нищо и няма отношение към личността. Докато британецът те възприема първо на базата на онова, което вижда в теб като човек. И това е разбираемо - те са свикнали с чужденците и са разбрали, че става дума за хора, макар с различна култура и манталитет.
- Как се чувства успял българин в Лондон, на когото англичаните имат доверие? Успехът и уважението само на трудовата реализация ли се дължат, или и на способността да се социализираш в чужда среда?
- Истината е, че никой никога не ме е питал първо откъде идвам. Понякога е ставало дума, но дори тогава не съм усещал негативни вибрации. Напротив, отсрещната страна винаги се е опитвала да прерови познанията си за някой позитивен факт, свързан с България. Аз лично намирам, че британците са най-космополитната нация, защото в Америка, на която обикновено харизваме подобна титла, има негласен натиск от страна на обществото имигрантите да се американизират, докато в Кралството всеки е свободен да запази културните си характеристики. Поне моето мнение е такова. А че всеки зависи единствено от своята естетика и етика - това е безспорно. Доверие се печели само с доверие и постоянно доказване, уважение - само с уважение. Способността за социализиране е важна. Аз лично не мисля, че българите като цяло проявяват голямо любопитство към характера на англичанина, към начина му на живот и към мотивите за поведението му. Не бива да се сърдим, ако те не се интересуват от нас, или имат негативни нагласи, базирани на медийните дъвки за лошите имигранти.
- Всъщност англичаните, трудовият пазар на Острова или социалната система на Великобритания се боят от датата 1 януари 2014 г.?
- Боят се, може би, политиците, и то най-вече на базата на миналите си грешки - неправилното предвиждане, че доста малко на брой източноевропейци ще мигрират при първото голямо разширение на съюза през 2004 г. От т.нар. обикновени хора най-много се страхуват нискоквалифицираните, защото вече знаят, че в Европа и по света има много хора, готови да работят в пъти повече от тях за в пъти по-ниска заплата. Хората с образование и опит се притесняват най-вече от факта, че източноевропейците не са етични по отношение на социалната система.
- Всички анализатори са убедени, че нашествие от България и Румъния няма да има, защото и първото разширяване на ЕС не оправда страховете. Откъде наново се раздуха Балканската "заплаха", защо премиерът Камерън и националистът Фарадж завъртяха старата плоча?
- Не се наемам да говоря от тяхно име, но моите лични впечатления са, че наистина много хора в България чакат 1 януари догодина, за да се махнат от "тая скапана кочина", поне това съм прочел в много форуми. И някак Островът се оказва първа спирка в техния задграничен списък, предполагам, че е заради някакви градски легенди за много работа и заради мита, че всеки днес може да говори английски. А мен лично ме притеснява, че вече я няма нагласата у българина, че всичко е временно и след като нещата у нас се оправят, ще се върнем, за да живеем в собствената си страна.
- А всеки днес ли говори английски и може ли да се живее цял живот в чужда страна, с чужд език и нрави?
- Английският, макар и прост граматически, се говори "образно". Винаги съм се изумявал как дори най-непретенциозни англичани конструират изречения. Това е полет на мисълта, въображението и общуването, които се постигат само след много години цивилизованост. По втория въпрос - всичко е възможно, но само естественото е житейски правилно. Естественото състояние на повечето индивиди е да живеят в собствената си страна. В нашия случай подобна надежда избледнява и в това се крие трагична национална участ. Мисля, че е възможно България да изчезне от картата на света като държавата, която познаваме. Лично за мен пътуване назад е невъзможно, тъй като за мен България е не само пространство, но и време, което никога няма да се върне, с хората си, с характерите и чувствата им. България се промени, защото хората, а не политиката, се промениха. Теоретично е възможна крива линия, която да ме доведе до някакво ново начало там и силно се надявам, че много българи в чужбина живеят в подобно очакване, но то е базирано повече на идеализъм, отколкото на фактология.
- Българите не само в Англия, в Лондон, вече са хиляди. Какви са най-често проблемите им, администрацията създава ли пред тях умишлени препятствия?
- Според повечето българи проблемите са създавани от институциите и това е така, но аз лично смятам, че много българи се явяват на интервю за осигурителен номер и разрешение за работа на принципа "давай да даваме" и затова често получават откази. Напоследък на много от тези интервюта те ходят... с преводачи, което не води до успеваемост. Един прост пример - смисълът на законодателството е такъв, че всеки, който работи, трябва да получи осигурителен номер, за да започне да плаща данъци. Докато българите бързат да се явят на интервю за такъв номер, без дори да имат идея какво ще работят. Следва очакван отказ. Стига се до куриозни ситуации някои да се явяват на интервю десет пъти, защото просто не са наясно с логиката на изискванията. Най-често съветници са им други българи, без нужните познания. Ако погледнем на тази ситуация от друг ъгъл, можем да стигнем дори до извода, че британците "се гаврят" с българина, а оттам е твърде лесно да почнем да търсим причини, да ровим в историята и т.н.
- Само българските студенти ли имат проблем с т.нар. жълта карта, какви права дава тя?
- Това е доста неприятен момент, тъй като в усърдието си да контролират имиграцията, британските власти са докарали някои мерки до абсурд, какъвто е примерът с тези "жълти карти". Студентите имат право да работят до 20 часа по време на семестъра и неограничено - през ваканциите. От всички националности обаче българи и румънци са най-ощетени, тъй като в правилата за тях пише, че те не могат да почнат работа без тези карти, макар формално да имат право. А изготвянето на картите в момента отнема от 6 до 9 месеца, което е някакъв абсурден период, но службите спазват буквата на закона, била тя и сгрешена.
- Намериха ли си нашенците пазарна ниша, развиват ли някакъв характерен бизнес на Острова, или са съгласни да вършат каква да е работа?
- Най-общо казано, българките в Лондон чистят, а мъжете строят или носят вар. В чистенето имаме абсолютен монопол, дори мисля, че най-големите фирми за чистене в Лондон (а и в Европа) са български. Не се наемам да определям дали това е нещо положително. По-скоро всеки оцелява както може. Когато паднат ограниченията за работа, ще видим колко наистина струваме, състезавайки се с хора от цял свят в пълния спектър на заетостта.
- Как общува българският емигрант с английското законодателство - на "ти", на "вие" или "се абстрахира" от законите, но има претенции?
- Българинът винаги се опитва да шмекерува и представя това като нещо нормално. Един вид, ако може и мине - добре, а ако те хванат - зле, но всеки се надява на най-доброто. За разлика от нас, англичанинът подхожда към всяка схема с ясното съзнание, че това е неправилно и води след себе си конкретни последствия.
- Какви са аспектите на вътрешнополитическата опасност за Англия, или просто очите на страха, раздухван от медиите там и тук, са големи?
- Истината е, че всички говорят за Англия, но всъщност имат предвид Лондон. Повечето имигранти не стигат по-далеч. Лондон дори не е Англия, а по-скоро отделна страна, един минисвят, работещ по свои, глобални закони. Там хора от целия свят се учат да живеят заедно всеки ден. Страхът идва от осъзнаването на факта, че натрупването на хора не може да продължи безкрайно. И никой не си прави труда да спомене този факт, затова всички медийно облъчени британци смятат, че става дума за цялата страна.
- Ако позволите екстравагантен въпрос, надявам се да не обидя никого - колко пъти месечно си позволявате кино, театър, опера, концерт, музей?
- Този въпрос трудно може да получи еднозначен отговор. От една страна, абсолютно всеки може да си позволи култура. Има я в огромни количества и е най-често на достъпна цена, да не говорим, че много от изложбите и музеите са безплатни. От друга обаче, малко хора имат времето и силите да го правят. Все пак говорим за град, където само пътуването до работа и обратно често отнема два часа от деня. Времето за култура е уикендът, но тогава се получават стълпотворения, а много хора са уморени след напрегнатата седмица. И въпреки това болшинството намира време, дори ако трябва да планира с месеци напред. А в метрото хората четат книги, вестници, слушат музика. Лично аз нямам търпение да се кача във влака и да отворя книгата, която чета в момента. Красиво малко са играещите игри на мобилните си телефони. В един по-малък град, където до работа се отива с кола, четенето не е толкова познато.
- И накрая - знаят ли българите в Лондон кой е концертмайсторът на оркестъра на Кралската опера?
- Аз лично не знам и не се срамувам да си го призная. Но ще проверя. Бих се радвал, ако е някой, с когото имаме нещо общо.