Личности
"Българската кубинка" Тересита Капоте пое към вечността
Свързала личния си живот със страната ни още от 1961 г., тя бе посланик на Куба у нас от 2010 до 2015 г. Изключително обичана, остава да живее в хиляди български сърца
/ брой: 105
Къдринка КЪДРИНОВА
"Не разрешавам на никого в мое присъствие да говори лошо за България! Ако сте недоволни от нещо, действайте, оправете го. Но нищо лошо не искам да чувам! Прекрасната България с цялата й култура, история и добри хора заслужава само обич!"
Колко чужди посланици сте чували да говорят така? Аз - само един. Скъпата ми приятелка, посланичката на Куба у нас от 2010 до 2015 г. Тересита Капоте, "българската кубинка", както тя често сама се наричаше, защото беше свързала и личния си живот с България още от 1961 г.
Уви, на 2 юни, точно в Деня на Христо Ботев, когото тя толкова обичаше и винаги говореше за него като за събрат по идеи, творби и съдба с големия кубински поет и революционер Хосе Марти, Тересита отлетя във вечността... Тежка болест я отне от всички нас, безбройните й приятели и от двете страни на океана, които имахме щастието да бъдем озарени от нейната винаги слънчева, заразяваща енергия, от нейната пламенна отдаденост на каузите на родната й Куба, от нейната трепетна нежност към втората й родина България, от вдъхновението, с което постоянно доизграждаше живия човешки мост между двете ни страни и народи... Изключително обичана у нас, Тере - както я наричахме всички близки - остава да живее в хиляди български сърца завинаги, hasta siempre!...
Родена през 1943 г. в една от най-бедните по онова време кубински провинции Пинар дел Рио, Тере остава без майка още 7-годишна - отнема й я върлуващата туберкулоза. Бащата се жени втори път, но мащехата е като от приказките... И Тере се изнася да живее при чичо си и леля си. Когато на 1 януари 1959 г. побеждава Кубинската революция, момичето я прегръща със сърцето и се включва в отрядите на младите ограмотители, които тръгват из планини и села да учат народа на четене и писане. Така само за една година е ликвидирана 30-процентната неграмотност в Куба. Кампанията още не е приключила, когато бащата на Тере й съобщава, че е одобрена да замине в някоя от социалистическите страни, за да продължи да се учи и самата тя.
Ето така през мразовития декември 1961 г. едва 18-годишната кубинка заедно с група свои връстници и сънародници попада в България. Разпределена е да учи в Техникума по черна металургия към металургичния завод "Ленин" в Перник. Изкарва 6-месечен курс по български и после започва 2-годишно обучение по специалността "Силикатни анализи".
Веднага я покорява сърдечността на хората, които я заобикалят, грижите им и вниманието към нея и другите кубинци от групата. На нашенците им е интересно какво става в Куба, чудят се защо не всички пристигнали оттам младежи са черни, високата и светлокоса Тере направо ги изумява.
В Перник тя среща и любовта - това е "най-красивият доктор на света", както Тере ми го описваше години по-късно, акушер-гинеколога Георги Петров, 12 години по-голям от нея. Бракът им се разпада след 9 години по банални житейски причини... Но преди това семейството живее в Хавана от 1963 до 1966 г., където се раждат двете им деца - Асен или Ачо (1964 г.) и Росио или Роси (1966 г.). Д-р Петров става един от най-търсените гинеколози в Хавана, а Тере работи като преводачка в българското посолство. През 1966 г., когато Роси е едва на 22 дни, семейството се връща в България и Тере става секретарка в кубинското посолство у нас.
Раздялата на родителите идва през 1970 г., но за огромна мъка на Тересита е съпроводена и с раздяла на децата - Роси тръгва с нея за Хавана, а Ачо остава в България с баща си. И това през годините е нейна постоянна болка и магнит, който все я тегли отново и отново към страната ни. Когато по-късно пише едно от най-емоционалните си стихотворения - "Послание към България", тя споменава там как сърцето й е останало "да пулсира с едната си небесна половина" на нашата земя...
Утвърждавайки се в Куба като един от най-добрите преводачи на и от български, Тере е поканена да превежда на Фидел Кастро и Тодор Живков при посещението на българския държавен глава на Острова на свободата през 1970 г. Намира подходящ момент да разкаже на Фидел личната си история и да го помоли да я вземе пак като преводачка, когато тръгне към България с ответна визита. Кубинският команданте така и прави, когато пристига у нас през 1972 г.
Посещението му тук е фурор - българите го посрещат с обич и възхищение. Тере ми е разказвала как в Пловдив, например, хората са стояли с часове под проливен дъжд, само и само да помахат на кортежа с госта. Чиста истина са и легендите за бягствата на Фидел от охраната, за да може спокойно да поиграе баскетбол и пинг-понг със случайни българи. Емоционални спомени пазеше Тере и от нашумялото изкачване на революционния вожд на Черни връх - има и снимки оттогава, на които е и младата преводачка до него. Разказвала ми е как изумени да го срещнат туристи са се надпреварвали да го черпят с кисело мляко и сирене. А също и колко възхитено аплодирал той след това песните на Йорданка Христова на официалната вечеря в "Бояна".
Оттогава Тере и Данчето стават изключително близки приятелки. Който ги е чул как заедно пеят "Песен моя, обич моя", няма да го забрави никога. Макар и отдалеч, Данчето положи за Тере много грижи през последната година, когато здравето й се влоши. Даваше й кураж до последно, надяваше се на добрия изход от предстоящата й операция в Хавана... А с Фидел Тере съхрани специална, човешка връзка до кончината му през 2016 г. През 2006 г., малко преди той да се разболее и да напусне политиката, двамата се виждат на официална среща с кубинските посланици по света и Фидел с радост си говори с нея за онова изкачване на Черни връх...
Тере изкачи много върхове през яркия си живот. След като завършва дипломация в Хавана, тя изкарва три дипломатически мандата в България - от 1986 до 1990 г. като втори и първи секретар в кубинското посолство, от 1994 до 2001 г. като временно управляващ посолството, а от 2010 до 2015 г. и като посланик на Куба.
Имаше човешкото щастие да се радва "на живо" на раждането на двамата сина на Ачо - Георги (1989 г.) и Борис (1999 г.), докато работи в София. Роси също я направи щастлива и със своя син Хавиер (2001 г.). Уви, от България през 2018-а дойде жестоката новина, която очевидно подкопа здравето й - тогава внезапно си отиде нейният Ачо...
От 1989 г. предано и любящо до Тере бе и вторият й съпруг - кубинският инженер Берман Алеман, с когото се срещат и женят пак тук, в България, където той е бил на специализация по електроника. Три пъти гостувах в дома им в Хавана при моите три последни журналистически комаднировки дотам - през 2016-а, 2018-а и 2019-а. И винаги "Мами Тере", както държеше да я наричам, ме посрещаше с неизменната си емоционалност и обич, говореше ми вдъхновено за промените в Куба, разпитваше ме за България...
Не мога и не искам да й казвам сбогом... Затова ще повтарям само типично кубинското Hasta siempre, Teresita! - Завинаги, Тересита!...