Белетристика

Милена БУРЖЕВА е родена на 17 февруари 1972 г. в Пловдив. Завършва театрознание и режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кр. Сарафов".
Работила е в: сп."Театър", Програма "Христо Ботев" на БНР, радио "7 дни", радио "Атлантик", издателство "Хр.Ботев" и др.
През 1993 г. издава първата си стихосбирка "Като забравена от векове молитва". Следват поетическите книги "Разкритие към тъмното" (1994), "Сънят на пеперудата" (1996), "Мъката на невидяното" (2004). През 2002 г. излиза книгата й с къси разкази "Да ме води където си иска", с второ издание "Да ме води" (2003). Същата година излиза сборникът й "Театрални диагнози".
Носителка е на специалната награда на сп. "Пламък" на Третия национален конкурс на името на Дора Габе.
Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на артистите в България.

Аз се върнах

Училище. Винаги ми е звучало като чудовище, обаче не обикновено чудовище - горещо и кафяво. Училище е по-дълго чудовище - нещо като червей, с две камилски гърбици, а към главата надебелява и лицето му хем човешко, а малоумно като на насекомо.
Неми пътища, тъжни привечери... каква самота без училище, без релсите по които то пътува, за да ни премести от клетка в клетка - първи клас, втори, трети... Във всяка клетка - надзиратели, които знаят всичко вместо нас.
Много години след като завърших училище, отново се записах на училище. За да бъда зачислена. За да имам клетка - дом. За да имам релси, когато пътувам. За да има едно-единствено чудовище в живота ми.
Седнах на чина както преди - чист и светъл. Уморената ми ръка хвана химикала както преди и удивените ми очи загледаха в черната дъска както преди. Изведнъж започнах да се надувам. Заприличах на туловище, в което плуваха градовете, които самотна съм открила, неземните същества, с които самотна съм се запознала, революциите, в които самотна съм победила. Понеже аз бях символът на самотността - най-безучилищният ветеран.
И тогава ми казаха, че не трябва да уча повече, защото ще се пръсна. Но аз обещах, че ще се пречистя от всичко това. Аз съм роб като всички човеци и самотността е моя болест: Тя открива, създава. Тя е за Боговете. И не искам да ги срещам повече. 

Семейството на спрелите часовници

Семейството на спрелите часовници - семейството на спрелите сърца.
Ожених се за сина им, защото си търсих някой, който да ме вдъхновява да пиша. Малко глупаво - представяте ли си - булка и до нея литературен образ вместо младоженец. Все едно някой писател да обрече цялото си творчество на готвач.
Подаръкът за сватбата ни беше часовник. Дошъл от тяхната изба и спрял. И за всеки празник винаги получавахме тържествено по един от техните спрели часовници. Хора с много сърца - все спрели сърца.
Стана ми тихо. Инстинктивно се заслушвах в неработещите им часовници и си представях музиката, която щеше да звучи, ако можеха да са живи. Нямаше я. За това повиках думите да ми свирят, тактуват и дирижират. На фона на тази музика мъжът ми определяше времето според храната, която ядеше. А аз, която винаги съм се срамувала, че имам покрив, светлина и топлина, започвах да си мечтая за охлюва. Охлювът на синята фея. Този, който ще ми отвори вратата едва когато съм настигната и победена. Но ще види всичко... Защо ли се правя на писател?! Писателите нямат свидетели.
А те... спрелите часовници гледат.


Лятото на насекомите

Защо летата винаги си имат имена! Виждаш, че идва лято, кръщаваш го и се покръстваш в негово име.
В нашата фабрика част от работниците произвеждат безобидни и леко обидни насекоми, а друга, по- малка част, убиват. Няма по-красива гледка от убит комар: Една малка тъмносива пихтия, а от нея струи яркочервена човешка кръв. Моята кръв, кръвта на децата ми, на майка ми... Кръв от всички живи. Комарът е по- страшен от лъва. Никога човек не би легнал да спи, ако в стаята му има лъв.
Сигурно се досетихте, че аз съм от тези работници във фабриката, които убиват. Аз знам как умира паяк, щипалка, глупак... Да убиеш глупак е изкуство, но колко бързо се размножават глупаците! Отрепеш един, а той народил, народил...
Паякът умира бързо, тихо, изведнъж. Може и да има яйца, но този, който е умрял поне е  умрял завинаги. С щипалката не е така. Първо се опитваш да я бутнеш на земята, за да я настъпиш. Но тя не пада. Взимаш енергия от небето, пак я мачкаш и тя умирайки си отваря двете щипки. Разкъсваш я, а тя още движи щипките си и се опитва да ги впие в някой. Но бебетата на глупаците са по-опасни. Веднъж ме блъсна една бебешка количка и щеше да мине върху мен, ако не бях извадила пистолет.
За добрата старица, обаче ми стана мъчно. Убихме добрата старица, която не даваше да отрежем дърветата, които изпиваха светлината ни. Умря добрата старица, която командваше всички с основното си образование. Няколко дни след като я погребахме в нейната къща започна да бръмчи прахосмукачка. Помислихме, че там се е настанил някой неин наследник. Когато влязохме, видяхме че прахосмукачката си чисти сама. Добрата старица се беше преродила в прахосмукачка, която никой не може да изключи.
Заради нея сега ще произвеждаме във фабриката зима, че може да няма какво повече да се убива, но и да няма нищо, което да се ражда.