Белетристика

Атанас НАКОВСКИ е роден през 1925 г. Между 1947 г. и 1948 г. работи във в. "Студентска трибуна". През 1949 г. завършва Стопанския факултет и постъпва в Радио София, където работи до 1958 г. От 1958 до 1975 г. е редактор в издателство "Български писател". От 1975 г.  главен редактор в сп. "Септември".
Автор е на книгите "Невъзможни срещи" (1969), "Без сенки" (1970), "Светът вечер, светът сутрин" (1973), "Върхът на айсберга" (1986),  "Другата галактика" (1999), "Спирала" (2002), "Аз Гъдьо, бивш Цезар, бивш Нерон" (2005),"Лунатици" (2006), "Интервю със себе си" (2008), "Виновният да се изправи" (2011), "Живот без утре" (2011), "Човек от друга планета" (2011) и др. 
Носител е на наградата за фантастика "Гравитон" (2001).



Следобед той лягаше в леглото уж да си почине, но почивката не траеше дълго. Достатъчно беше да посегне към вестниците и книгите върху нощното шкафче и четейки, да потегли от свят в свят. Ту духовен, ту географски.
И така до мига, в който, измъквайки се от книжните светове, погледът му докосваше отсрещната стена. Там беше светът на неговия живот, от който нямаше бързо излизане.
Впрочем изобщо нямаше излизане. От снимките животът му го гледаше през очарователните образи на неговите най-близки хора. Очарование, което никога не напускаше душата му.
Дъщеричката му - първо като бебе. Едно кръгло личице, сякаш жива топчица с широко отворени оченца, готвейки се като че ли да погълнат целия свят, простирайки се пред тях.
После пак дъщеричката - вече не бебе, а момиченце, с хубаво усмихнато лице. И трета нейна снимка - красавица, майка на двете дечица до нея, внуците му, момиче и момче.
И както всеки път, обладан от обаянието на децата, неволно се питаше. Господи, нима само чрез снимките ще общувам с тях? Отзивът дори не дочакваше да затихне въпросът в душата му? И още не затихнал, той до дъно потъваше в категоричното - не! Защото те не пропускаха и ден, без някой от тях да намине да го види, да го целуне. Също и да го запита - от какво се нуждае. Отговорът му винаги беше един и същ:
- От вас! И от никой друг! От никой друг!
И веднага поглеждаше снимката в голяма рамка, окачена над всички други, за да почувства с цялото си сърце, че отговорът му не е съвсем верен.
Снимката беше на Вера. Вера, чиято смърт коренно промени целия му живот. И без да гледа снимката й, непрестанно я виждаше, чуваше гласът й, усещаше нейното неотлъчно присъствие. Така пленен от призрачното й присъствие, той още по-жестоко чувстваше нейното отсъствие от живота си.
Въобразявайки си, че ще се освободи от непрестанните внушения на спомените, той ставаше от леглото и отиваше до стената със снимките. Там вперваше поглед в лицето на Вера. Стоеше, гледаше я и усещаше как очите му овлажняват. И както я гледаше, лицето й като че ли почваше да оживява...
Преди всичко - очите й. Които и от снимката го виждаха. И виждайки го, прочитаха най-съкровеното, което го вълнуваше - желанието му, така както се гледат, тя да оживее и слезе от снимката.
Господи - горко възкликваше той, - а защо да не се случи?
Ти знаеш как може да стане! И защо да не се случи още сега, след като и тя - в това ни най-малко не се съмнявам - го иска не по-малко от мен.
 В очите на Вера пламваше същата молба. И на него почваше да му се струва, че вижда как тя прави усилия да се измъкне от снимката и да слезе долу, в подвижния свят. Още веднъж, още веднъж - подканяше я той. - Когато човек желае нещо, той влага всичко от себе си в изпълнението му.
 И подканяйки я, имаше мигове, когато му се струваше, че ако се напрегне, той ще литне нагоре. Но не това бе нужно, а обратното - Вера да слезе при него.
Докато най-после осъзна, че не с напрежение ще се осъществи. Само с чувствата си можеше да предизвика снимката да освободи Вера от оковите й.
А къде имаше най-много чувства? В спомените, където повторно оживяваше преживяното вече от тях! Както мигът, когато за първи път се видяха. Тогава, в градината, през която минаваха, слънцето като че ли осветяваше само Вера. И гледайки я така осветена, той почувства, че през всички останали мигове от живота си ще бъдат заедно. Което тя прочете в погледа му и прелестно се усмихна.
Тъй щеше да я освети слънцето и сега, щом слезеше от снимката - жива и радостна. В целия останал свят нямаше да има друга, по-осветена от нея. И по-щастлив от него.
Разсеял ли се беше, докато си спомняше, и преживяваше първата им среща, или неволно бе отклонил за кратко погледа си от снимката, защото сега Вера се усмихваше също така прелестно и живо, както някога в градината.
И както я гледаше жива и усмихната, я чу да казва:
- Ако скоча сега от снимката, ще успееш ли да ме хванеш?
- Ще бъда проклет до края на дните си, ако не го направя - отвърна той и разтвори ръце за предстоящата прегръдка.
- Идвам! - радостно извика тя, и следващия миг бе в обятията му.
- Най-после! - притискайки топлото й тяло възкликна той. - Да знаеш как очаквах този миг!
- А мен питаш ли ме? - помилва лицето му тя. - Всякога щом спреше под снимката, аз имах една единствена мечта - да счупя този стъклен затвор, в който бях залепена върху картона на снимката, и да се случи това, което стана сега.
- Вече нищо не може да ни раздели. Нищо и никой! - повече от уверено каза той.
- И аз мисля като теб! - съгласи се тя. - Край - никакви снимки отсега нататък! Ако само подозирах колко жестоко една снимка може да те отдели от любимия, щях да счупя главата на фотографа.
- Като си спомня как се радвах на снимката ти! - разнежен от спомена каза той. - Господи, мислех си, тя и на снимката е така красива!
- Красива, но не свободна!
- Да, не свободна! Но това проумях по-късно, като заставах под снимката ти и се молех да излезеш от нея и да се върнеш при мен!
Тя сякаш помръдна, явно желаейки да чуе нещо повече от него. Както помръдване - укрепна се той. Та те си говореха с погледи!
Те - да, но не и дъщеря му.
- Татко, с кого говориш? - гласът, който му зададе този въпрос, му бе познат.
- Не трябваше да ме питаш! - каза той с лек укор на дъщеря си, хубавото момиче от снимката, майката на двете му внучета... - Като те чу майка ти, с която разговарях, се върна в снимката си!
- Тате! - с глас, граничещ с отчаяние, възкликна дъщеря му. - Какво говориш? Ти да не си... - не се доизказа тя, но той знаеше какво премълча.
- Да - каза той, - по-добре човек да е луд, но щастлив, отколкото прекалено нормален, но нещастен! Жалко, че ти не можа да чуеш майка си, както я слушах аз преди да се появиш! И тя щеше да ти каже същото!
Дъщеря му погледна към сега неподвижната снимка и почти каза това, което той не бе чул, но предполагаше, че го е мислила.
- Не съм сигурна, че това може да се случи в един нормален свят.
- Вече ти казах, животът не се дели на нормален и ненормален!
Той посочи с пръст нагоре към снимката на майка й, и допълни:
- ...А на щастлив и нещастен!
Ако преди малко му се бе сторило, че тя помръдва, сега бе повече от сигурен, че кимва, потвърждавайки думите му.