Белетристика

Божидар ТОМОВ е роден през 1944 г. в Перник. Бил е редактор в различни литературни вестници и списания, в издателство, работил е в дирекцията на цирковете, в културен център в чужбина. През последните години е водещ на музикални и сатирични предавания в Националното радио. Автор на 20 книги - поезия, разкази, романи за възрастни и деца, а също на пиеси и киносценарии. Последните му книги са издадени в чужбина - в Германия, Русия, Македония. Лауреат е на различни награди за литература и радиопредавания като националната премия "Чудомир" за хумористична проза, международната "Златен чадър" за специализирано музикално предаване, два пъти на наградата "Осма муза" - за предаванията "Музикален пъзел" и "Авторът и неговата публика".

Момченцето държеше в ръката си пръчка. Когато започна да удря с пръчката по въжето, викнах:
- Ей, да се разкараш веднага оттам, че ей сега ще дойда!
Не само че не се дръпна, но и посегна да се хване за един от свободните тегличи, ей богу, добре че не успя, и аз обух ските и потеглих нагоре по линията. "Сега, мърморех си, като те хвана за ушите и какъвто си ми фъстък, има да риташ из въздуха, додето те занеса при майка ти, там ще те пусна тебе и ще я хвана нея за ушите". И така нататък. Мислех си, че момченцето е тук с майка си, че майка му сега се учи да прави "рало" и че повече всъщност показва своя обтегнат по тялото марков клин. "Вие знаете ли, че като го помъкне въжето или някой неопитен с върха на ските си го... вашето дете, мадам?" Но какви ти нерви в гората, какво ти въже - нищо нямаше да се случи, както и никога не се случваше. Само скуката ме подгони нагоре и моите собствени закани звучаха несериозно и за мене самия. Докато ме дърпаше влекът, оглеждах пистата и никоя не ми заприлича да е майка на момченцето. Макар че обтегнати клинове имаше доста. А онова продължаваше да чука с пръчката по въжето. Като се откачих до него, не побягна, пък и не можеше в дълбокия сняг. Гледаше ме от долу на горе с очета сини и хем тарикатски, хем не, или точно обратното, но странни такива при всяко положение. От слънцето му бяха избили лунички по носа и по скулите.
- Какво да те правя сега?
Усмихна се и пусна пръчката.
- Долу имам едни клещи специално за късане на уши.
То се захили още повече.
- Прекалено си отракан, братче, за възрастта си. Недоверчив си като всички отракани и не вярваш за клещите, ама като ти опаля един?
Момчето въздъхна, клекна и взе да чисти с ръце снега от ските ми. Вършеше това без капчица подмазване, просто като да ми казваше: "Почакай ти, страшни човече, да ти направя услуга, която е по силите ми, защото ските ти са скъпи и хубави, нека да им се виждат надписите".
Не му попречих, не се дръпнах, изчаках го да си свърши работата, за да го питам за каквото се бях сетил:
- Ти българче ли си?
То кимна.
- А да говориш можеш ли?
То кимна пак.
- А защо тогава не говориш?
- Защото няма нужда.
Турих момчето на раменете си, смъкнах го до кабинката долу и пратих един любител да му купи шоколад.
Попитах човека не иска ли да кара ски. Отвърна, че иска. Питах го: защо не накара техните да му купят. Каза, че ще му купят. За рождения ден. На 14 декември. Имаше таман девет месеца още.
- Бая ще почакаш, братче.
После се сетих за майка му и за нейния опънат клин, който не се забелязваше наоколо.
- Ти тука с кого си? С мама? Или с татко?
- С кака.
- Ами майка ти къде е? - сетих се за опънатия клин.
- Отиде до най-горната писта с нейния приятел - отговори спокойно.
- А баща ти? - попитах предпазливо и дори без да искам, какво ли ме интересуваше цялата тази история.
- Той си остана в София.
- И няма ли да се сърди?
Тук вече наистина се спрях. Може би, помислих си, момчето съвсем не разбира кое какво е в този наш възрастен живот и за него май тъй щеше да е най-нормално. На онази дама бих люснал два шамара единствено задето е оставила младия човек тук да удря по въжето с пръчката и нищо повече. Никакви други претенции.
- Аз ще си мълча. Защото ми обещаха ски за рождения ден. Май ти казах вече.
Май ми беше казал. За 14 декември. Но те биха могли да забравят, маса време имаше дотогава.
- На кака ще вземат джинси. Нейният рожден ден е по-скоро, през юли.
Повече не говорихме. Аз нямах какво да му кажа. А то бе мълчаливо дете. После спрях влека и те си заминаха двамата с лифта надолу, двамата с "каката". Нейният врат стърчеше над облегалката като черешова дръжка. Докато им придържах седалките, един подир друг ми пожелаха всичко хубаво.
На следващия ден пред чайната долу в курорта видях майка им, дребна женица в жълта грейка, ни помен от въображаемия опънат по тялото клин. Изглеждаше даже възстара за тези малки деца. Носеше за момчето ски от гардероба, под наем, и говореше тъкмо:
- Сега бате Васко ще те научи да караш. Бате Васко е страшен скиор и ще видиш колко бързо ще те научи.
Обърнах гръб, дръпнах се с дълга крачка встрани, не исках малкият да ме види. Беше ми някак си неудобно и като че ли без причина на пръв поглед, а какво: наистина без причина.
Само дето и аз бях един възрастен мъж, а тогава това ми изглеждаше напълно достатъчно, за да поискам да се отдалеча и да не съжалявам, че не попитах момчето как му е името.