Белетристика

Станко НАЦЕВ е роден на 20 ноември 1943 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Свети Климент Охридски". Специализирал e в Лайпцигския университет и в Хердер институт, Германия.
Дълго време е работил като редактор във в. "Вечерни новини". Публикувал е разкази, есета, пътеписи, хайку и литературна критика.
Автор е на книгите: "Фигуранти", "Трохи от хляба на думите", "Пасажери за рая", "Огледало за двама", "Секунди", "Кристалният самолет", "Пръстените на сламените вдовици", "Време на заем", "Старата улица", "По ръба на залеза".
Носител е на наградата на СБП за най-добра белетристична книга за 1999 г., на втора награда- медал и диплом от конкурса на Североамериканската международна поетическа асоциация - за поетичния сборник "Огледало за двама" (2000).

На предната седалка в тролейбуса седяха елегантно облечени мъж и жена. Госпожата извади от чантичката си шишенце с парфюм и каза:
- Мили, виж, изписах го от Париж. Нали не се мусиш на този мой каприз? На етикета му пише, че излъчването му се усилвало през нощта! - тя закачливо примижа с очи и продължи: - Бил извлечен от листата на  някаква африканско цвете. Ароматът му можел да възбуди дори най-заспалия мъж...
- Но аз не съм заспал! - обидено я прекъсна той.
- Знам - отвърна жената и кокетно се наклони към рамото му, - но ние с теб прехвърлихме петдесет години и аз съм длъжна да те държа по всякакъв начин плътно до себе си.
 - Достатъчно си хубава, за да имаш нужда от помощни средства - поклати глава той. - От четвърт век сме женени и в моите очи си такава, каквато те видях на абитуриентския бал.
 - Въпреки силното ти въображение, аз съм длъжна постоянно да бъда нащрек, за да не залитнеш по някое младо маце, напомпано със силикон! - отвърна палаво съпругата му.
 В този момент тролеят спря и от предната врата се качи сакат мъж. Когато пристъпваше, той се олюляваше като махало, защото коленете му бяха хлабави и хлътнали едно към друго. За да не залети встрани и да не падне при лудешкото подкарване на колата, нещастникът се вкопчи здраво в седалката на елегантните съпрузи. Господинът го погледна и се изправи:
 - Заповядайте, седнете! - предложи той.
 В очите на сакатия пламна някаква дива искра:
 - Благодаря - тръсна глава той, - но не обичам да седя, когато около мен има майки с бебета, стари и болни хора.
- Но, моля ви, седнете! - настоя красиво облеченият господин. - Вие също не сте съвсем здрав!
Искрата в очите на сакатия се превърна в пожар.
- Няма нужда да сядам! - отвърна рязко той. - И, моля ви, не ме съжалявайте!
Елегантният господин продължаваше да стои прав. Сакатият се разтресе целия от гняв и рече:
- Ето, ще се преместя назад, за да ликвидирам повода ви за съжаление.
И улавяйки се със силните си ръце за седалките, започна да се провира с клатушкане към дъното на превозното средство.
- Горкият! - въздъхна жената до мен. - Този човек ми е съсед. Беше надеждата на България по гимнастика. Има две първи места на европейски първенства, но при амбициозната си подготовка за Олимпиадата, падна от висилката и се контузи много лошо. Сигурно всяка нощ сънува, че слуша химна на републиката, докато издигат трикольора ни до върха на почетния пилон, а той се навежда, за да го закичат със златното отличие. Не се съмнявам, че и в този момент медалите му дрънчат из джобовете. Всеки ден се качва от един тролей в друг, за да си докаже, че с нищо не е по-долу от здравите мъже.
Докато гимнастикът се добере до последната седалка, тролейбусът спря на следващата спирка и отвори врати. Качиха се две момиченца. Щом вратите хлопнаха, по-високото се разплака:
 - Изпуснах една от паричките, с които трябваше да купя шнола за коса на мама за рождения й ден.
 Двете деца приклекнаха и започнаха да търсят под седалките изпуснатата монета. Търсиха, лазиха, но нищо не откриха. Момиченцето отново се разплака. Тогава осакатеният спортист бръкна в джоба си, напипа някаква пара, стисна я в ръка и с мъка се наведе:
 - Ето загубената паричка! - възкликна той изпод една седалка. И като се надигна с изкривено от болка лице, я подаде на момичето.
  - Много ви благодаря, господине! - засия детето. - Мама много ще се зарадва на моя подарък! Но, господине, аз изпуснах петдесет стотинки, а вие сте намерили цяло левче!
Момиченцето потърси с недоумяващи очи мъжа, но вратата на тролея се беше отворила на следващата спирка и той с приклякване се приземи на тротоара. Махна с ръка на щастливото девойче и извади кутия цигари. Пъхна в устата си една и напразно затършува из джобовете си да търси кибрит. Елегантният мъж от първата седалка инстинктивно заопипва сакото си за запалка, но дори да беше намерил огънче, едва ли би могъл да запали папиросата на благородния човек, защото шофьорът хлопна вратите и отново лудешки натисна педала. До него съпругата му беше отвъртяла капачката на скъпия френски парфюм и му го тикаше под носа с думите, че задължение на всяка жена до смъртта й е да бъде красива и съблазнителна. Той обаче не я слушаше.
На крайната спирка шофьорът огледа колата. В ъгъла, зад последната врата, погледът му бе прихванат от някакво пробляскващо жълто петно. Вдигна го и любопитно го заразглежда. Беше златен медал от някакво спортно състезание. "Колко ли ще ми дадат за него на битака?" - помисли си той и го пъхна в джоба. Извади го и пак го заразглежда. Учуди се, че е толкова парещо топъл, но натисна педала, защото закъсняваше по разписание.
На една от спирките пак видя сакатия мъж. Този път той се качи от задната врата.