Белетристика

Сергей КОМИТСКИ е роден на 10 юли 1953 г. в  Плевен. Завършил е "Кино-телевизионна режисура" във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1979 г. Режисьор е на игралните филми "Куршум за рая", "Грях", "Нощна тарифа"; на телевизионни новели и театрални спектакли.
Автор е на книгите: "Харамийско ехо", "Кармичен възел", "Шепи с огън", "Нощта на грозилите", "Хенрих IV с малкото",  "Пет куршума милост" и на шест пиеси.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.

Струйки ракия сладостно ромолят в огромните баки. Зимното слънце се е заиграло с тях и по стените се прескачат слънчеви зайчета. В ракиджийницата е уютно и топло. Жаравата под казаните попрепуква и бавно изцежда кехлибара на гроздето. Упойно ухае на джибри и очаквани мъжки наздравици...
- Аз досега, пичове, само веднъж съм падал на карти! Бяха ми в задния джоб и се подхлъзнах на улицата! - внезапно се "пали" единият мъж от карето и юнашки налага картите върху масата. - Коз, коз, коз и каро - метър!
Другите трима изумено го гледат. Те го познават като кротка и блага душа. Нищо, че е полицай в столично РПУ.
- На село и добитъка не го бият толкова! - възторгва се дебелашки партньорът му, раздрусва ръката на полицая и оглежда победоносно "противниците". - Пет на нула, за нас! 
Партньорът е Стойчо Кацарски и свири "първа цигулка" в Софийската филхармония. Той е ветеранът в карето. Личи му и по олисялото теме. Другите трима са братя и са негови шуреи. Откакто се помни, е женен за тяхната "кака" и единствена тяхна сестра.
- Разликата между "силната вода" и "слабата ракия" е само в градуса... - гледа "философски" на загубата им най-големият брат. Той е компютърен специалист и се грижи за електрониката на бингозали в Македония. Бизнесът му върви и не е свикнал да губи. - Я, междувременно, да го проверим! - поема той към казаните със спиртомера и мензурата в ръце.
Най-малкият брат тръгва след него. И той е омърлушен от загубата и си мълчи. Просто знае, че ако няма какво да си мерят, мъжете си мерят поне приказките. На това го е научил животът и икономиката, която завърши, но която не практикува поради липса на работа и затова ще емигрира в Испания.
Стойчо Кацарски ги следи с интерес и излиза навън за дърва. Пред него профучава бял бус и се паркира на двора. От кабината му изскачат трима мъже в маскировъчни облекла и като в екшън примъкват два бидона с джибри в казанджийницата.
"Или са ловци, или са гранична полиция?" - мисли си Стойчо, докато цепи дървата. Но пронизан от зимния студ, бърза да се прибере вътре на топло. Маскираните мъже са насядали вече край втората маса и надигат чаши с вино. По някое време "виночерпецът" им отмества встрани дамаджаната и изважда от раницата свински ребра. Разставя ги ритуално върху казанджийското "барбекю"; скалъпено от джанта на ТИР и скара от изхвърлена печка; и насипва две лопати жарава. Месото апетитно цвърчи и размеква душите...
Стойчо Кацарски пак цака карти с шуреите, но е разконцентриран. Вниманието му е обсебено от черпещото се трио на съседната маса. Маскираните мъже пият вино, хрускат препечени ребърца и си бъбрят за безпаричието на днешния българин и калпавото управление на държавата ни... Стойчо ги гледа занесено. След време се сеща за нещо. Повдига глава, притваря очи и отприщва гласа си в задимената казанджийница:
"Море пиле, славей пиле,
     я запей ми песенчица.
     Да се чуе надалеку,
     надалеку, преку Вардар..." 
Шуреите го гледат насмешливо. Те са му свикнали на сюрпризите. Но маскираните - от съседната маса, направо са онемели. Очите им святкат, бузите им горят и когато Стойчо свършва да пее, те рипват с викове "Браво!" Единият веднага поема "щафетата" и запява нова песен, а другите му пригласят:
"Слушай как шумат шумите, буките.
     Слушай как шумат шумите,
     плачат за войводата, капетано..."   
Стойчо едва ги изчаква да свършат и подхваща песента за комитата Милан Попйорданов:
"Болен ми лежи Миле Попйорданов.
     На глава му стои старата му майка,
     милно го гледа, жално го жали..."
- Ти откъде знаеш тия песни? - подпитва го един от маскираните. - Чухме, че не говориш нашия диалект?
- От седемнайсет години живея с македонка! - пъчи се Стойчо и сочи към братята около него. - Това са ми шуреите!... А вие какви сте, с тия маскировъчни облекла?
- Доктори сме: джипита. Тука, в Петрич... Но се маскираме "милитари", за да не ни закачат катаджии и полицията, когато се "нарисуваме"! Ха, ха, ха!... - смеят се докторите и вдигат поредна наздравица.
"Море сокол пие вода на Вардаро.
     Яне ле, бело гърло,
     Яне ле, кротко ягне!..." - запява Стойчо отново и тука настъпва "преломът". Масите веднага се събират. Виното се лее юнашки. Шуреи и доктори пеят, а той възторжено дирижира... 
"Зър - р- р!" - звънка будилникът до главата му и Стойчо го захлупва с длан. Усмихва се в просъница и опитва да довърши съня си. Не било писано. Време е да се работи. Надига се от леглото и гледа навън, през прозореца. Ситни снежинки се ръсят по улицата, като пудра захар върху сладкиш... След двайсетина минути Стойчо е вече готов и замята акордеона на рамо.
- Може би, някога... - шепне си той в движение. Защото винаги е искал да свири в Софийската филхармония... Или поне да завърши едно музикално училище.
Отваря вратата на апартамента си, но нещо му хрумва и се връща за миг. Взима от килера една половинка гроздова. Петричка. От тая, която вариха с шуреите и джипитата миналата година.
"Трифон Зарезан е, все пак. Да се почерпим с колегите..."- усмихва се той и поема навън, в студа. Към подлеза на Орлов мост. Където ще се почерпят с кавалджията и триото на слепите музиканти.