Безсмъртни искрици от минало време...

Георги Н. Николов

За децата - най-невинните жертви на фашизма, е възроденият жарък спомен в стихосбирката на Петър Андасаров "Безсмъртничета" ("Български писател", С., 2019 г.), трето преработено и допълнено издание.

Веднага искам да споделя, че поетичният сборник е бяла лястовица в общия поток на съвременното ни книгоиздаване. Тематично той е много необичаен и повече от навременен, за да ни разтърси със силата на факти и художествени послания. Не е за вярване какво е ставало, ала е печална истина. Затова като встъпление към всяко стихотворение Андасаров включва фактологията на поредното убийство, на отвратителното издевателство, на пролятата невинна кръв. 

Колцина са тук? Не мога да спомена всички, а бих искал и трябва: шестте ястребинчета, сред които и Стойне Калайджийски, от който няма запазена снимка. Васил и Сава Кокарешкови, Цветана Живкова, Митко Палаузов, Максим Мишев, Минка Ботевска, Давид Давидов, Тинка Ковачева, Никола Делевски, Иванка Пашкулова, Иван Кривиралчев... Има и изключения - някои дочакват свободата, но бързо умират от преживените преди побоища. Други посрещат куршума като доброволци в Отечествената война. На всеки Петър Андасаров е посветил своеобразен реквием - с тематични корени в мястото на гибелта на младенеца, едновременно епичен, баладичен и с втъкани по редовете метафори. Напразно обаче ще търсим хленч и оплаквачество. Като ярка песенна дъга в сборника звучат химни за простичкия героизъм, лишен от труфила и театралност. За правото да съществуваш човешки и да израснеш личност, вместо да робуваш и гладуваш с превит гръб пред силните на деня. И да стъпчеш фашизираната им идеология още в първите си съзнателни години. Дележът на бедни и богати винаги ражда съпротива, съпротивата пък - бунт с жертви и свети икони, които се помнят вовеки. Такива са и децата от "Безсмъртничета", изгорели на кладата в свой мрачен, задушаващ ги летопис на смутното време. В който не са пожелали да останат безропотни, безволеви сенки на обществото и всеки е притурил с гибелта си трошица върху светлия постамент на бъдещото време. Що се отнася до стиховете в книгата, те се сливат в общ хорал на моралното възвисяване и саможертвата. Реещи се във вечността далеч над мимолетното и дребнавото. Над евтиното политиканство и опитите за разбиване на националния ни патриотичен постамент, върху който няма място за нравствени мижитурки и съвременни българоубийци...

Много са истините - библейски, философски, хуманни, общочовешки, изречени от Петър Андасаров в третото издание на "Безсмъртничета". Струва ми се обаче, че има и още нещо - внушеното страшно проклятие към всеки, който вдигне ръка над дете. Не може да бъде адмирирана идеология, унищожаваща цъфналите филизи на един отруден, объхтан, но честен и достоен народ. И никакви благочестиви лозунги не ще оправдаят куршума в челото, избодените очи, прекършените кости, отрязаните езици. Децата не се нуждаят от политически обещания, а от спокойствие, радост, семеен кът, училищен звънец. И от слънчево бъдеще, разбира се - тук, в родината. Насилието над тях е проказа, която трябва да разяде носителите му... Това споделя с нас Петър Андасаров и ние напълно сме съгласни с него. Като добавяме тихо: "Хвала на честното ти перо, поете!.."