Богинята на песента и танца Джозефин Бейкър

Атанас Тончев

Неотдавна се навършиха 105 години от рождението на легендарната негърска певица и танцьорка Джозефин Бейкър - изумителна личност с невероятно богат и драматичен общественополезен живот. Родена е на 3 юни 1906 г. в американското градче Сейнт Луис, край най-дългата река в света - Мисисипи. Макар че тогава са минали 4 десетилетия от гражданската война между Севера и Юга на САЩ, след която е преустановено със закон робството в страната, хората там все още се делят на бели и черни, а черните се смятат за презряна утайка на обществото. Тъмпи, както галено наричат Джозефин, расте в невероятна нищета и спи, свита между брата и двете си сестри в краката на своите родители, защото леглото е едно за всички в единствената им стаичка и мястото в него е недостатъчно. Слуша затрогващите разкази на дядо си за робството, което е погубило цялата му младост; песните на баба си, изпълнени с тъга, но и с надежда, че ще дойдат по-светли дни. Тъмпи живее с тази надежда и излива чувствата си в своите песни и игри, които я окрилят. Ала тя иска те да окрилят и други хора. Затова още десетгодишна устройва в мазето под стаята на дома им свой "театър" със сцена, скована от дядо й и пригодено от баба й старо перде за завеса. Там е първата сцена, на която пее и танцува пред възхитените погледи на сестрите си и малчуганите от близките къщи. Това я стимулира и замечтава за истински театър с истинска сцена. С голяма упоритост успява да се включи в една пътуваща вариететна трупа, в която пее и танцува вдъхновено, със свой, оригинален стил. И скоро в местния вестник се появява първата й публична оценка: "Великолепен глас, неповторима изразност на лицето, безподобен ритъм на танца и хумор, който тресе залата от смях." Впрочем цялата трупа се стреми да излезе от шаблона с нещо ново както в програмата си, така и в изпълнението й. Тя дефилира и в други градове на американския Юг: Бостън, Филаделфия, Милуоки, Толедо, Детройт... Навсякъде Тъмпи печели овациите на публиката, макар и с все още малките си роли. Времето неусетно минава, а Джозефин усъвършенства все повече своето изкуство. Когато навършва осемнадесет години, за нея вече е отредена специална роля, която изпълнява блестящо. На 1 септември 1924 г. трупата гастролира в Ню Йорк с шоуто "Шоколадовите баровци". То донася широка популярност на самата трупа и на Джозефин Бейкър, която вече се появява с истинското си име. След отличното представяне в шоуто, получава покана за участие в прочутото кабаре "Плантейшън" на Бродуей и скоро става негова емблематична звезда.
Цял Ню Йорк вече й се възхищава, но и не забравя, че е негърка. Тя разбира, че изкуството й служи само за забавление на белите хора, защото и в този град присъствието на "чернилките" в ресторантите, театрите и вариететата е забранено, освен за изпълнителска дейност и в кухнята. Тази дискриминация я възмущава, но тя си дава сметка, че живее в Америка.
Ето защо, когато известната менажерка Каралайн Дъдли сформира вариететна трупа, за да я отведе на гастрол в Париж, Джозефин заминава с нея. Ревюто на госпожа Дъдли се представя на 2 октомври 1925 г. в театър "Мюзикхол". За него директорът на театъра Давен заявява:
"В полунощ сякаш цял Париж нахлу в театъра. Завесата се вдигна над един фантастично нарисуван небостъргач. Сетне на сцената излезе кларинетистът Сидни Беше, който наруши тишината с една сърцераздирателна мелодия. Щом стигна последния й тон, се появи Джозефин и изведнъж се разкри един нов свят. Тя танцуваше обтегната, тръпнеща и цялата зала попадна под магията на нейната възторженост, на въодушевения й ритъм. Еротизмът на полуголото й тяло бе намерил своя стил, лишен от всякаква вулгарност. Тя се смееше, тя плачеше, снажната й снага се виеше с виртуозна гъвкавост, а песента й се извисяваше ту кристално звънтяща, ту дрезгава, давеща гърлото. Щом завесата падна, цялата зала екна: "Джо-зе-фин!Джо-зе-фин" Това беше истински триумф."
Всеки ден вестниците хвалят новото ревю и "черната перла". Канят я на всички коктейли и приеми, предложен й е договор за участие във "Фоли Бержер". Световноизвестният режисьор Макс Райнхард я уговаря да постъпи в берлинския "Дойчес театер", но тя отказва, защото е открила във Франция нов свят, в който се уважава всеки човек - черен, жълт, червенокож, или метис. И решава да остане завинаги там.
Триумфът й продължава във "Фоли Бержер", пее и танцува още в редица вариетета. Скоро открива и свое кабаре, в което идват и стават нейни приятели знаменитости като Пикасо, Рене Клер, Жан Кокто, Абел Ганс..., а Морис Декобра написва за нея сценарий на художествен филм - "Сирена на тропиците", в който тя изпълнява главната роля.
Продължават гастролите й и в чужбина, но посрещането й не е навсякъде еднакво. В Испания я наричат "Скандалната Джозефин", пуританите в Мюнхен не я допускат до сцената, а Виена я посреща с печатни листовки, които я представят като "Черният демон", но видният граф Щернберг свиква голяма пресконференция и пламенно я защитава.
В Прага, Стокхолм и Букурещ обаче е радушно приета, в Копенхаген самият крал на Дания я кани в двореца си, а в Будапеща предизвиква такъв фурор, че един унгарец се влюбва в нея и след заминаването й се самоубива, неможейки да понесе липсата й.
През тези години тя посещава 25 страни, ала Франция остава завинаги в сърцето й. Тя научава перфектно френски език, пее и говори на френски с феновете си, става френска гражданка. Това засилва още повече обаянието й. Ерих Мария Ремарк я нарича "Полъхът на джунглата", Луиджи Пирандело пише специално за нея пиеса... Още по-смело навлиза и в киното с партньори като Жан Габен и Жан Галан, играе в оперетата "Креолката" на Жак Офенбах, дебютира и в операта...
Джозефин Бейкър вече е на върха на славата си и е носителка на голямата награда "Гран при". А през 1936 г. италианският граф Абатино я придумва да участва в мюзикхола "Зигфелд фолиз" и тя се връща след единадесетгодишно отсъствие в родната си страна - прославена и щастлива. Ала скоро разбира, че там нищо не се е променило, че за Америка тя все още е само една негърка, която екзалтира публиката. И тръгва пак за Франция - разочарована, огорчена, дълбоко потресена.
През Втората световна война хитлеристите окупират голяма част от територията на Франция и французите попадат във водовъртежа на съпротивата. Тогава Джозефин Бейкър заявява на своя приятел Жан Абтай - капитан от френското разузнаване:
"Родната Америка ме отхвърли, а Франция ме създаде каквато съм. Затова искам да й служа с всички сили, да й посветя живота си!"
И се включва в редиците на френските патриоти. Заедно с Морис Шевалие поддържа духа на цивилни и мобилизирани, изнася спектакли на линията "Мажино" и други военни обекти, използва големите приеми, на които редовно е канена, за да изкопчи уж в непринуден разговор с различните аташета нещо полезно за Франция, организира спектакли и извън страната, като пренася написани със симпатично мастило между нотите в партитурите  поверителни сведения, сред които и това до генерал Де Гол в Лондон за планираното германско настъпление на югозапад. По-нататък Джозефин Бейкър следва пътя на Първа френска армия в освободените земи, служейки като сътрудничка на разузнаването. За тези нейни заслуги е произведена в офицерски чин от въздушните войски на републиката и наградена с високия "Орден на съпротивата".
След войната Джозефин Бейкър продължава да пее и танцува в най-големите вариететни заведения на Франция и в чужбина. А през 1970 г. гастролира и на фестивала "Златният Орфей" на Слънчев бряг, където имах щастието да се запозная с нея и да я интервюирам.
Идва най-после и фаталната нощ в средата на април 1975 г., когато "Абаносовата Венера" заспива в леглото си и повече не се събужда. В траурното шествие при погребението й се стичат хиляди парижани и други нейни поклонници, за да отдадат последна почит на "Богинята на песента и танца", на героинята от френската съпротива и в борбата срещу расовите предразсъдъци. А нейното име се превръща в мит, който вълнува десетилетия наред съвременниците й и няколко поколения почитатели на нейното изкуство.