Бухово или тъжен разказ за разрухата

Дълго отлагахме с един приятел разходката си до буховския манастир "Св. Архангел Михаил". Всъщност той искаше да разгледаме Бухово, където му преминало някога детството, а аз - да видим средновековната обител, в която отседнал за малко Батенберг след абдикацията си. В тази неделя се оказваме и двамата свободни, качваме се на автобус 90 и потегляме към градчето, отдалечено на 21 км североизточно от София, разположено в южните склонове на Мургашкия дял на Стара планина.

Едно от работническите общежития в града, което сякаш е претърпяло бомбардировка

След половин час сме в планинския градец, на който се носеше някога славата заради извличането и обработката на уранова руда от околните му склонове. През 1956 г. тук е създадено дружество "Редки метали", което управлява добива на уранова руда в цяла България до 1992 г. То е продължение на Съветско-българската минна компания, разработваща находищата там дотогава.

Жилищната сграда на манастира "Свети Архангел Михаил" е с пропаднал таван и с дълбоко напукани стени

Моят човек, развълнуван, с погъделичкана душа от спомени, напиращи от детството, ми сочи от тротоара апартамента, където живял едно време с родителите си - жилищна кооперация със силно олющена мазилка, с отдавна нуждаещи се от боя черчевета, строена през 60-70-те години на миналия век. Продължихме нагоре по централната улица. Боже, какво се е случило с това градче? Стените на едно от работническите общежития едва се крепят върху основите си. Прозорците са изкъртени с черчеветата. Вместо покрив е легнало директно небето. Зад общежитието едва се крепи друга полуразрушена сграда. Спътникът ми уточнява видимо смутен, че тази развалина допреди 30-ина години е била стол №1. Като работник в социалистическото предприятие "Редки метали" си припомня, че най-скъпото меню било пържола с гарнитура само за 44 стотинки. Преглъщам мълчаливо. 
По-нагоре стигаме до замразен строеж, който очевидно никога няма да бъде завършен. Това бил градеж за нова пощенска станция, застигнат от слепия устрем на демокрацията след 1990 г. Всъщност за какво са общежития, столови, в които можеш да се нахраниш до насита за жълти стотинки, съвременни пощенски и административни здания, та и самият химически завод за преработка на урановата руда, който издържаше всичко това, замлъкнал под диктата на пазарната икономика на частния капитал.
Сред изоставените магазинчета, строени явно през времето, когато Бухово е бил процъфтяващ миньорски град, откриваме работещо кафене. Сядаме да се поободрим. Млад мъж се заслушва в разговора ни за "бомбардирания" градец. Разбрал, че Иво (спътникът ми) е работил в "Редки метали", сяда до нас. Той бил от бригадата, която сега подготвяла терена, върху който се намира химическият завод - за рекултивация. Младият мъж повтаря няколко пъти, че всъщност го интересува дали като "разбивач" има опасност да бъде облъчен. "Със сигурност понасяте облъчване" - отговаря прямо Иво. "Ама нас ни карат да обливаме тези машини с вода, преди да ги разглобяваме" - обяснява с нотка надежда младокът. "Няма значение - прекъсва го Иво, - радиация с вода не се премахва." "Затова ли ме питаха, преди да ме вземат на работа, дали имам деца?" - досеща се разбивачът. "Разбира се... Плащат ли ви поне добре?" "Триста и деветдесет лева." "Това си е живо самоубийство - включвам се в разговора, - защо не се махнеш оттам?" "Къде да отида? Наоколо няма никъде работа. Всичко е запустяло като по време на война. От Запад изпращат парите с условието до една година да сме завършили с рекултивацията. Само че с това темпо няма как да успеем. Има още много сгради за събаряне. Здраво са строили бащите и дедите ни навремето, а сега на нас ни плащат, за да унищожаваме построеното от тях. Що за работа е това, а?"
Младият човек е объркан. Къде да намери отговора? Пък и има ли време да го чака? Към него пристъпват жена му и двете му невръстни деца. Ще трябва да ги изхранва, притиснат от мизерията и безизходицата и вървейки срещу здравето си. А ние продължаваме по следите на разрухата и запустението в Бухово. Заставаме срещу представителната сграда на управлението на предприятие "Редки метали". Входните й врати, фланкирани от внушителни статуи на миньори в цял ръст, сякаш днешните ни радетели за демокрация са забравили да ги затворят в Музея на социалистическото изкуство, са хлопнати окончателно. И тук цари запустение. Отзад е Младежкият дом - проектирана с добър вкус съвременна сграда, макар че от нея е останала кажи-речи само конструкцията. Видимо е опасно дори да се приближи човек до нея, макар че наоколо играят безгрижно деца от съседните жилищни блокове, наричани от тукашните "руски" - строени са през втората половина на миналия век по съветски образец. Слава Богу, Домът на културата все още не е станал излишна сграда, макар че плаче за реконструкция и обновяване, но пари за такъв лукс в днешно време няма откъде да се намерят.
С Иво се отправяме към училището, където е учил някога. Тук немарата също е пуснала трайни корени. Асфалтът в просторния двор е начупен и изкривен от избуяващата под него трева. Затова разграфените някога лекоатлетически писти няма как да бъдат използвани. Масивното училищно здание е олющено и плаче за ремонт. В съседство с училището, през уличката, е прочутият някога стадион "Миньор". Всъщност такъв отдавна не съществува. Всичко е потънало безследно в избуяла храстовидна и дървесна растителност. Съблекалните са безвъзвратно порутени. Футболният стадион, волейболните, хандбалните и баскетболните игрища са някакъв мираж от миньорското социалистическо минало. Волейболната сграда, известна някога със своята функционалност и със съвременната си архитектурна визия, днес се използва за склад от някакъв фирмаджия.
Връщаме се през градската градина, едва откривайки алеите, превзети от трънаци, избуяли над човешки бой. Безследно са изчезнали летният ресторант, шадраванът, пълен с декоративни рибки, романтичните пейки, живописните декоративни цветя...
Всъщност какво е донесла съвременната демокрация, утвърждаваща капиталистическата пазарна икономика, на този град? Пълна разруха, не само физическа. Разбити са мечтите на хиляди хора за честен труд и за светъл живот за техните семейства и за идните на смяна поколения. Разрушени са толкова надежди за сигурен личен дом и за социално благоденствие. Надеждите за преуспяване и умножаване на едно село, издигнато от ръцете на миньорския труд в град през 1978 г.
За този град днес вместо надежди за бъдещето има руини от социалистическото ни минало.
С моя приятел Иво, изгубили доброто си настроение от немарата и разрухата, съсипали това процъфтяващо преди тридесетина години градче, решаваме да се отправим към манастира, скътан сред потъналите в зеленина склонове на планината, на около три километра североизточно от Бухово. По пътя се отбиваме, за да сведем чела пред паметника на група разстреляни партизани, ятаци и майка с невръстно дете от фашистите през 1944 г.
Оказа се, че обителта, издигната през ХV век, има участта на миньорския град. В манастира няма електрически ток. Жиците били откраднати. Еднокорабната църква очевидно се нуждае от ремонт и реставрация. Любопитното е, че върху западната част на свода личи ясно цяло съзвездие от петолъчки, които напомнят за битките на отряда "Чавдар" с жандармерията и войската. Наоколо допреди 20-ина години е имало стопански и жилищни сгради. Днес от тях са останали само полуразрушени зидове, губещи се в буйна растителност. Монаси няма. Любомир Илиев, който от седем години отваря тук всеки ден, ни води към манастирската сграда, където нощува. Любо спокойно напъхва юмрука си в една от пукнатините, минаващи по височината на цялата стена. Таванът на места е толкова улетял, че през него се вижда какво е времето навън. Няколкото надгробия са изпочупени. Другаде съвсем липсват. Свещеникът, който служел в един софийски храм, идвал тук веднъж в годината - на 8 ноември - за Архангелов ден. На изпроводяк Любомир споделя, че от чужбина изпратили 25 хиляди лева за възстановяване на манастира, ама парите не стигнали по предназначението си. Хайде, рекох си, на днешните демократи им пречи в града всичко, построено от социализма, ама тук какво им пречат средновековните зидове? Нали все тръбят за развитие на културния туризъм, той щял да ни храни...