Двете убийства на Андрей Луканов

Георги Пирински

    Каквото и друго да се говори, два факта по отношение на Андрей Луканов са неоспорими. Единият - че на 2 октомври 1996 г. той бе застрелян в гръб на прага на дома си. Вторият - че и до ден днешен продължава второто му убийство, този път - моралното. При това напоследък със забележително нарастващ интензитет!
    В тези няколко реда по повод годишнината от неговата гибел, разбира се, не е възможно дори да се назоват изобилието на рециклирани твърдения и хули по негов адрес, с които напоследък отново ни заливат. Но си заслужава да се отбележат три момента, свързани с дейността му, които са с непреходно значение.
    Първият - Андрей Луканов безкрайно отчетливо назова пред обществото главните измерения на дълбоката икономическа и социална криза, в която България бе изпаднала през 1989 година. Пред 7-ото ВНС на 10 октомври 1990 г. той пределно ясно посочи, че потреблението на страната в предходния период е било на кредит, който е станал неизплатим - 10 милиарда долара външен дълг и 10 милиарда лева вътрешен. И че всякакви опити да се продължи по същия път "могат да доведат само до пълен фалит на българската държава".
    Натрапващите се през последните години и особено днес твърдения за отсъствието тогава на дълбока и всеобхватна криза, както и че ако е имало такава, то виновен е Луканов, са си чиста проба бягство от истината. "Аргументите" за милиарди насрещни вземания на държавата от други страни, с които се балансирал дългът, загърбват простата истина, че те бяха с разсрочени погашения и то с насрещни стоки, докато падежите по неотложните плащания на страната бяха по "горещи" кредити в конвертируема валута в срок от броени дни!
    Вторият - програмата, която Андрей Луканов представи в парламента на посочената дата, не беше програмата Ран-Ът. Да, тя беше силно повлияна от последната, но беше със свое, различно от нея съдържание. Напоследък от екрана на "отечествения фронт" чухме, че в своята програма той поставил задачата за приватизация на 2 хиляди предприятия за една година! Всъщност в правителствената програма като необходимо условие се поставяше приемането на закон за продажба и преобразуване на държавни и общински предприятия и се заявяваше намерението на правителството да "гарантира осъществяването на приватизацията при пълна гласност, конкуренция, изключване на конфликт на интереси и недопускане на политическо и бюрократично вмешателство".
    Третият - Андрей Луканов посочи и основното препятствие срещу обединените усилия за излизане от кризата и за нов социален и икономически подем. В заключителното си слово след обсъждане на програмата в парламента той заяви: "... сега вече с пълна увереност мога да твърдя, в страната има сили - те се проявиха вече неведнъж - които виждат своето място и перспектива в българската история и в българския политически живот не в развитието и укрепването на парламентарната демокрация, не в законността и в утвърждаването на принципите на правовата държава, а в извънпарламентарните действия, които в крайна сметка са насочени към задълбочаване на конфронтацията, с всички опасности, които произтичат от това, включително опасността от гражданска война и кръвопролития в България". За щастие до първото не се стигна, но второто се случи.
    Днешното дамгосване на Андрей Луканов като злодеят, причинил всички злини на страната, без да среща какъвто и да било отпор от мислещата част на обществото, знаеща много добре истината за тогавашното състояние и процеси, е белег за дълбока морална криза. Тази криза потиска възможността за трезвата и достойна оценка на неговата личност и дейност, каквато той напълно заслужава.
    Но това е само част от проблема. Неговото отсъствие от днешния политически дебат лишава обществото от един от най-ерудираните и дееспособни политици и държавници на съвременна България. Нещо повече - открива още по-широк простор за непомерното и безкритично възхваляване на Тодор Живков - без съмнение личност със свое непреходно място в историята на страната, който на свой ред заслужава пределно отговорна и балансирана оценка и признание, а не елементарно венцехвалене.