Единствената следа, която остава от човека, е културата

Анна Саед-Шах е родена в Москва. Завършила е филологическия факултет на Московския държавен областен университет "Н. Крупская". От 1985 г. печата стихове и проза в основните московски списания ("Дружба народов", "Знамя", "Юность", "Новый мир" и др.). Първата й поетична книга е "1000 реда от живота на жената", втората - "Посрещаха ме по дрешката", а изд. "Жанет 45" издаде на български "Пътека от звуци". Най-новата й книга е "Съвременна лелка". Авторка е на много текстове за песни по музика на Давид Тухманов. Нейни стихове звучат в изпълнение на Йосиф Кобзон, София Ротару, Валерий Леонтиев, Филип Киркоров, Ирина Алегрова, Александър Буйнов, Любов Успенска, Раиса Саед-Шах и др. В момента тя е зам. художествен ръководител на московския театър "Модернъ". Има две родни дъщери - Раиса и Фаина, внук Тимур, известен московски рапър, внучка Анна, правнучка Мая и три приемни деца - две момичета и едно момче, от които има пет внучки. Омъжена е за Олег Хлебников, известен руски поет, преводач и журналист, член на редколегията на в. "Новая газета". Неотдавна Анна Саед-Шах гостува у нас по покана на режисьора Съни Сънински и даде специално интервю за ДУМА.

- Анна Юдковна, вие вече сте били в България...
- Сега идвам за трети път. Имам най-хубави спомени от вашата страна, съзнателният ми живот е започнал със запознанството ми с България. Имам предвид, че в училището, където учех, а тогава бях в ІХ клас, отидох на вечер, посветена на България. Естествено, четох свои стихове. След тържествената част имаше танци. Мен ме покани българинът Янко. За първи път тогава обувах обувки с висок ток, а той ми бе до рамото (смее се). Чувствах се неловко, а той танцуваше ли танцуваше... Казах, че закъснявам и едва успях да тръгна. Точно тогава, същата вечер, по пътя се запознах с бъдещия си съпруг. Така че всичко в съзнателния ми живот започна с България. Благодаря на Янко!
- През 2007 г. пристигнахте у нас по покана на издателство "Жанет 45".
- Да, а преди много години бях на почивка в Приморско.
- Какви спомени пазите от срещите си с читателите на вашите стихове от "Пътека от звуци" в София, Пловдив и Хасково, с преводача Първан Стефанов?
- Според мен преводачът беше много талантлив. Жалко само, че беше мъж, защото ако беше талантлива жена, щеше да е още по-добре (смее се). Книгата ми е изключително лирична, има много стихове за любовта, а аз се срещнах с ученици от гимназията и те, естествено, имаха въпроси за любовта, за личния ми живот. Беше ми много лесно да разговарям с тях. Разбира се, че имам най-хубави спомени.
- Как ви звучат вашите творби, изречени на български?
- Излизаха хора и четяха от книгата ми на български. Не разбирам думите, но слушам звуците и ми харесват. Харесва ми как са ме превели и как ме четяха, звучеше хубаво.
- Имате много интересна, дори приказна съдба. Истина ли е, че още като 16-годишно момиче сте се омъжили за знатен младеж от Непал и сте заживели с него в родината му?
- Разбира се, че е истина.
- Християнка и мюсюлманин - как живеехте, какъв ред се спазваше у вас, какви празници се почитаха? Изобщо покри ли действителността на семейния живот с любимия човек вашите романтични представи на девойка?
- Тогава все още не бях християнка. Аз бях родена в еврейско семейство на атеисти. По-скоро баща ми беше атеист, а дядо ми беше потомствен равин. Когато фашистите разстрелват пред очите му цялото голямо религиозно семейство, той става атеист. Когато срещнах бъдещия си съпруг, не знаех, че семейството му са потомствени имами. Попаднах в мюсюлманско семейство, и то на главния имам на столицата. Само 10% от населението на Непал са мюсюлмани. Беше два пъти по-трудно, тъй като съм еврейка. Дотогава не знаех, а и не разбирах защо мюсюлманите ненавиждат евреите. Разказвах им как моят дядо е евреин и т.н. Докато живеех в Непал, така и не разбрах за тази ненавист между изповядващите двете религии. Семейство Шах бяха добри хора. Те ме помолиха да приема мюсюлманството и аз в знак на уважение го приех. Животът ми изобщо не се промени.
- С какво се занимавахте там?
- Семейството ми разреши да се занимавам с каквото преценя. Не съм имала ограничения. И така открих първия салон за красота, първата балетна школа и заедно с кралицата - първия детски дом. Бях много активна девойка през 9-те години в Непал. Но много ми липсваха майка, татко, сестрите и руският език. Двете си дъщери родих в Москва, защото медицината тогава не беше на нужното ниво. Боях се да раждам в Непал. Жената по време на раждане крещи на родния си език (смее се). Животът в Непал беше за мен игра. Като малка обожавах индийските танци, да се обличам по подобен начин. Може би оттам и започна всичко... Не трябва да се отнасяш сериозно към самия себе си. Ако се отнасяш прекалено сериозно към себе си, постепенно животът ти ще стане невъзможен.
- А как решихте да се върнете? Били сте уважавана, дейна...
- Винаги съм знаела, че ще се върна. Играта някога свършва. Там живеех чужд живот. Казах, че отивам да купя палци за балетната школа и че ще се върна. Не обичам да лъжа, но излъгах, за да взема децата си. Раиса трябваше да тръгне на училище, а Фая беше с три години по-малка от Рая... Може би нямаше да ми ги дадат. Винаги живея на принципа "где родился, там и пригодился" (смее се). Надявам се, че съм полезна на родината си с моите стихове и с всичко, което съм написала. Навярно съм обичала родината си повече от чуждия мъж. Бях пораснала, исках да уча, да пиша - но кой би ме разбрал в Непал, съществуваше непреодолима езикова бариера. У нас вече беше започнала перестройката, животът беше съвсем друг. След години кръстница ми стана моята приятелка Олеся Николаева. Кръстиха ме в Переделкино, където живеем и двете. (Тя стана монахиня, а мъжът й доскоро бе прессекретар и на двамата патриарси.)
...Господи, толкова от тебе се боя,
 че да те обичам все забравям.
Християнка съм, но всъщност съм икуменистка, защото смятам, че както казват, Господ е един и е велик.
- Едната ви дъщеря Раиса е певица, а другата с какво се занимава?
-  Другата, Фаина, е юристка по професия, но се отказа да практикува. Три години е по-малка от Раиса. Много е красива и талантлива. Занимава се изключително с кучета. Има 10 вкъщи и храни всички останали в околността. Грижи се за тях, а мъжът й работи само за кучетата... (смее се).
- Всъщност, доколкото знам, вие имате голям принос в кариерата на Раиса, чиято съавторка сте в нейните песни?
- Раиса е композитор, старши преподавател в академия "Гнесини". Когато беше съвсем млада, я показваха по телевизията почти всеки ден. Тя не работи само с мен, има и по-добри автори, например Анна Ахматова пише за нея (смее се), Инна Лиснянска, Борис Слуцки и др. Но когато работим заедно, можем да обсъждаме всичко. Тя вече доста години е преподавателка в академия "Гнесини", в естрадно-вокалния факултет. Учениците я обожават, тъй като работи от душа и не завижда никому. Нейните ученици са много талантливи и се гордее с техните успехи, включително Юлия Самойлова, която откри параолимпийските игри миналата година. Ярослав Дронов е неин ученик. Много е популярен от формата "Глас". Олга Синяева пее в оркестър "Крол" и откри своя джаз школа. Когато Рая има концерти, винаги най-добрите й ученици вземат участие. Всеки изпълнява по една-две песни. Нейни ученици заемат призови места в музикални конкурси и формати.
- Прочетох, че сте ръководили младежката работилница "Хип-хоп арт хаус". Какво представлява тя?
- Работихме 4 години, мислехме, че ще можем да направим академия като тази в Хамбург, но това не се случи. В хип-хоп работилницата преподавахме аз и внукът ми Тимур - синът на Раиса. Той завърши института и трябваше да започне работа, нарича се Ем Си Чек. Каза: Дай да измислим нещо да работим заедно! Направихме сайт, организирахме дружество и започнахме да записваме момичета и момчета, които искат да се занимават с рейв, реге, с пеене, с бийт бокс, да пишат текстове. И имаше голям интерес. Беше много хубаво. Обидното е, че всичко това бе платено, защото трябваше да наемем база, да плащаме на преподаватели и т.н. Така че занятията можеха да посещават само деца с финансови възможности. А ние искахме да идват такива, които имат талант. Кандидатствахме в департамента по култура с проекта за академия, одобриха я, но... започна голямата криза и ни предоставиха един младежки център, където децата се занимаваха безплатно. Това беше отлично, уви - продължи само година. След това сградата се превърна в бизнес център и всичко приключи. В този момент Светлана Врагова ме покани да й помагам в театър "Модернъ". Там ръководя литературния отдел, едновременно съм редактор, пиар, търся подходящи пиеси, уговарям гастроли...
- Какво е отношението на младите хора към театъра, към литературата?
- В София, на представленията на Съни Сънински, видях в салона много млади хора. У нас младите не ходят толкова на театър, освен ако не е някакъв концептуален, модерен спектакъл. Сега надделява визуалното - те не четат хартиени книги. Има тенденция хората повече да купуват вестници, защото политическата ситуация ги заставя да научат бързо какво се случва. Иначе мнозина продължават да посещават театрите, и нашия специално. Имаме много разнообразен и стойностен репертоар, с различни жанрове, с много детски спектакли. И най-важното - гледаме на театъра като на високо изкуство, а не просто като развлечение. Стремим се да възпитаваме вкус у публиката. Театърът, литературата, живописта, скулптурата, архитектурата, киното са единственото, което оправдава съществуването на човека на тази земя, защото единствената следа, която остава през вековете, е от културата... нищо друго.
- Тиражите на поетичните книги все така високи ли са? Руската публика винаги е ценяла поезията.
- Аз все още имам добри тиражи. Новата ми книга "Съвременна лелка" излезе в 1500 екз. Издателите са сигурни, че лесно ще ги продадат. Послесловът е от Инна Лиснянска, а предговорът - от Евгений Рейн. На представянето на книгата четоха стихове, Раиса и нейни колеги пяха песни, беше много хубаво.
- Преди години у нас се организираха международни писателски срещи, гостуваха Вознесенски, Евтушенко, Михалков... Правеха знаменити рецитали. Сега къде се събирате, къде четете и разговаряте за поезия?
- При мен, у дома, в Переделкино. Събирахме се на всички празници, на юбилеи, бях най-младата и с удоволствие домакинствах. Отскоро вече не ги събирам. Защото скъпите ни приятели тихо си отиват от белия свят, всяка година оставаме с един по-малко... Отидоха си Вознесенски, Наташа Пастернак, Юрий Карякин, Льоша Герман, Гена Жаворонков, Инна Лиснянска, вече става страшно да се правят такива сбирки. Напоследък у нас започнаха да идват млади поети, звънят и питат: Може ли да дойдем у вас? Преди не се включваха в нашите срещи, а сега, понеже е криза, започват, както едно време, да се събират по домовете, в кухнята. Тази традиция се завръща, хората вече не посещават толкова много ресторанти, седят си заедно и четат стихове. Което много ме радва! Не трябва само да се пише във фейсбук, по-ценно е да се разговаря, гледайки хората в очите.
- Кои са най-важните "1000 реда от живота на жената"?
- Да, да... (смее се), това е заглавието на първата ми книга.
...Встретились, стоим.
Взгляды слов ясней:
- Как живешь ты с ним?
- Как живешь ты с ней?
- Вашият съпруг е известният поет Олег Хлебников. Лесно ли съжителстват двама поети под един покрив?
- При нас е много лесно - той смята, че у дома има един поет. А аз съм по-скоро прозаик, сценарист, а поезията ми е хоби (смее се). Щом се съгласявам с това, всичко е прекрасно.
- А поетът вслушва ли се във вашите съвети, критики?
- О да, много! Аз съм първият му читател, дори когато ми дава да прочета черновата на нещо ново, което е написал, казва: "Това, разбира се, все още е много сурово, но прочети..." Той се страхува да ми чете, защото съм много строга, критична.
- Навършиха се 155 години от рождението на Антон Павлович Чехов. Неговата драматургия продължава да шества по световните сцени. Поставят я и я гледат с интерес и възторг по целия свят. Как бихте обяснили този факт?
- Както е с всеки гений. Чехов е разбираем, лаконичен, дълбок и много кинематографичен, сценичен. А има и толкова богато наследство, че всеки може да си избере нещо според своя вкус, разбирания, възможности. Не ми харесва, че постоянно се поставят няколко негови пиеси в най-различни претенциозни варианти, сякаш върви някакво негласно състезание чия постановка ще е по-авангардна. Виждаме знак, че в деня на отбелязване 155-годишнина на Чехов бяхме в София по покана на Съни Сънински.
- Ще ни допуснете ли да надникнем в творческите ви планове?
- След като написах повестта "Последният ден на Лили Брик", която много се хареса на читателите, започнах да пиша роман за Анна Ахматова. До стихове, както казваме, не достигат ръцете ми, защото стихове не се пишат, те се случват... (усмихва се). Ще се радвам със Съни Сънински да напишем успешен сценарий за игрален филм. Идеята се зароди сега в София. С него ще продължим да работим относно гастроли на театър "Модернъ" в България и негови спектакли при нас. Искаме той да постави нещо интересно при нас, а Светлана Врагова - в София. Работим с нашия приятел Красин Химирски, известен български поет, преводач и дипломат, над втората ми книга на български език. Радвам се, че новите технологии ни дават възможност да общуваме и работим независимо от разстоянията.