Една лястовица пролет не прави...

Не ни е дадено да предусетим

как наш'то слово ще отекне.

И съчувствието ни се дава,

Както ни се дава благодат...

Анатолий ЩЕЛКУНОВ*

Тези думи са написани преди 160 години от гениалния руски поет и дипломат Фьодор Иванович Тютчев. Съчетавайки високата поетична дарба и бидейки твърде опитен дипломат, той, както никой друг, е осъзнавал неделимата връзка между дипломацията и изкуството. 

Защо си спомних това? Защото, въпреки негласната корпоративна етика - да не се критикуват колеги по професия, не мога да не откликна на реакцията в българското общество на изложбата в София, показана от Руския културно-информационен център на 24 май 2020 г. по случай празника на славянската писменост и култура. Веднага ще уточня - макар да не съм видял на живо тази изложба, от многочислените публикации и снимки в българската преса личи, че в нейните плакати с нито една дума не се споменава приносът на българите за създаването на кирилицата като основа на цялата цивилизационна парадигма на славянството.

Преди десет години подарих на РКИЦ моята книга "Духовно единение", която излезе във Варна със съдействието на Дружеството за приятелство с народите на Русия и ОНД във Варна и Славянската литературна и художествена академия. (Който поиска да се запознае с книгата, написана въз основа на обширен документален материал за историята на руско-българските духовни връзки, може да я прочете в библиотеката в София, носеща името на светите равноапостоли Кирил и Методий).

Ако организаторите на изложбата си бяха дали труда да надникнат в нея, биха намерили в разделите "Славянската духовност в глобализиращия се свят" и "При изворите" свидетелства каква роля в развитието на православието, образованието и културата в Русия са изиграли първият митрополит на Руската православна църква Михаил Болгарин, с когото са дошли в Киев и други българи-свещеници, донесли църковни книги, написани на кирилица. Биха научили за колосалната роля, която е изиграл в духовния живот на нашия народ митрополитът московски и на цяла Русия светият Киприан. Някои отечествени историци наричат времето на неговата пасторска дейност епоха на "второто българско влияние". И двамата митрополити са причислени от Руската православна църква към светците. Биха научили и за други руски църковни йерарси от български произход, служили на нашето духовно единение. За съжаление, за това явно дори не са се замислили руските "народни дипломати" от РКИЦ, нанесли със своята акция забележима вреда на руско-българското културно сотрудничество.

Широко известен е изразът "Дипломацията е изкуство на възможното". Това напълно се отнася и за "народната дипломация". Както във всяка сфера на изкуството, дипломатът, включително работещият в областта на културата, науката, образованието, публицистиката и в други области, излизащи на международната арена, за постигането на позитивни резултати трябва да притежава необходимия набор от качества. Бидейки по същество творчество или свързващо звено между духовното начало и самия живот, между политиката и нейното практическо въплъщение, между нравствеността и властта, дипломатът често се оказва пред избора между доброто и злото. Понякога границата между тях е много тънка. За да улови тази граница, дипломатът, включително на нивото на "народната дипломация", трябва да притежава широка ерудиция, тънко чувство на мярка, гъвкав интелект, голям опит, развито въображение, проницателна интуиция и висока аналитичност, за да може да предвиди последиците от своите действия.

В България добре знаят, че в историята на руската дипломация, а това може да се каже и за историята на световната дипломация, има примери, когато благодарение на таланта на един дипломат са постигани такива по мащаб придобивки, за които при други обстоятелства са загивали хиляди съотечественици. И обратно: блестящи победи, постигнати в жестоки битки, са били проигравани на масата на дипломатическите преговори.

Когато прочетох многобройните публикации в българската преса, обърнах внимание, че в почти всички се просмуква преди всичко обида или накърнено национално самолюбие. Но в тях няма загриженост за съдбата на нашите двустранни връзки в духовната сфера. Не говоря, разбира се, за безбройните блогъри, които се възползваха от възможностите на съвременните социални мрежи, за да излеят целия запас от своето безкултурие. Великият Пушкин предупреждаваше: "... похвалата и клеветата приемай равнодушно и не оспорвай глупеца". 

Само едно издание постъпи мъдро - публикува откъс от забележителната книга на Георги Йорданов "Срещи". В него в прекрасна литературна форма, с привеждане на документи се разкрива вълнуващата картина на нашето духовно взаимодействие както в далечното минало, така и в края на XX в. Разказва се за приноса на акад. Д.С. Лихачов в изследването на тези сложни и противоречиви проблеми. Имах щастието да се познавам с Дмитрий Сергеевич и да присъствам при посещението му в Софийския университет. Той пристигна в България по случай награждаването му с висша награда - орден "Георги Димитров". Облечен в мантията на почетен доктор на университета и развълнуван от дружеската среща, световно известният учен в своята лекция за средновековна България я нарече "държава на духа". От тогава това уж метафорично понятие е изпълнено с конкретно историческо съдържание, отразяващо безпримерния подвиг на българския народ, който пренесе през вековете своя национален код.

Разбира се, обърнах внимание и на това, че в споменатите многобройни публикации се напомнят и други примери на непохватни изказвания на руски политици и обществени дейци за приемането от Русия на кирилската писменост. Тези примери се интерпретират широко, представят се като прояви на руската имперска политика, като великодържавно високомерие и пр. Искам да успокоя авторите на подобни конспиративни предположения. За всичко има една причина и бих казал, че тя е далеч от конспирологията. Тя има системен характер и се корени в сериозните празноти в нашето отечествено историческо образование и възпитание. Дълго време в руската историография господстваше т.нар. норманска теория, която се опитваше да изключи всякакво друго влияние върху историческото развитие на нашата страна, освен романо-германското. С тази теория руските учени водиха многогодишна борба, чието начало постави още М.В. Ломоносов. Но по силата на много обстоятелства нейните рудименти не са преодолени и досега. А.И. Солженицин наричаше "образованци" хората с повърхностно образование. Именно някои от тях допускат изказвания, които се разминават с историческата истина. За съжаление, в сегашното руско училище историческото образование е далеч от изискванията на времето.

В българския език има пословица: Една лястовица пролет не прави. Не бива по изказването на този или онзи деец, колкото и висок пост да заема той, или по някаква изложба, книга или статия да се съди за отношението на целия наш народ към народа на България, или за политиката на цялата държава. Във връзка с изложбата много мои български приятели ми писаха и ми звъняха по телефона с тревога защо Русия е допуснала такъв недружествен акт по отношение на България?Повярвайте, скъпи приятели, това не е Русия, а са някои недостатъчно професионални руски чиновници. 

Много подобни обвинения бяха отправени от екраните на български телевизии. Бих искал да кажа на техните автори: ако искате да научите как в миналото руските хора са се отнасяли към България, покажете новия филм "Руският граф на българите", който неотдавна бе представен от посланик А. Макаров в същия РКИЦ. В неговото създаване взеха участие известни в България хора: посланик Бойко Коцев, знаменитият съвременен историк Андрей Пантев, забележителната писателка и журналистка Калина Канева и редица други.

А сред примерите как днес руските граждани се отнасят към България, бих посочил един, на който бях свидетел по време на работата ми в Генералното консулство във Варна.

Когато един от предшествениците на днешния руски посланик - Анатолий Потапов, беше на посещение в черноморската столица, в 11 ч. вечерта в събота му позвънил министърът на вътрешните работи Румен Петков и помолил за помощ - да се прати в България самолет за потушаване на пожара, настъпващ към Стара Загора. В разговора с Потапов министърът добавил, че със свои сили българите не могат да се справят с тази природна катастрофа. Те са се обърнали към Австрия и Германия, но им казали, че първо е необходимо да се преведат парите. И поискали много висока цена. Положението ни е безизходно, казал министърът. Ако Русия спешно не ни помогне, древният град ще изгори, както някога са го изгорили турците. Потапов веднага се свързал с дежурния в Министерството на извънредните ситуции на Русия (МЧС) и помолил да го свържат с министър Шойгу, който тогава оглавяваше това министерство. Дежурният обаче отговорил, че министърът е в командировка. Потапов разказал за молбата на българите и помолил спешно да се съобщи на министъра. На сутринта в неделя дежурният позвънил на посланика и казал, че въпросът се решава. Във втората половина на деня специален самолет на МЧС се приземи на летището в Пловдив. Руският министър помолил само да осигурят хотела и храната на екипажа. Трябва да се има предвид, че излитането на специален самолет зад граница може да стане само по решение на правителството. Всички технически въпроси бяха решени без отлагане. В изказването си на митинга по случай спасяването от пожара Потапов спомена, че Русия вторично за последните 140 години е дошла на помощ на жителите на града.

Не мога да не отбележа, че темата за руско-българските отношения има особена конотация. Заедно с уникалното богатство - еднаквата писменост, историята е подарила на нашите народи и такъв безценен дар като дружбата. Това е наше общо богатство и ние сме длъжни да го предадем на бъдещите поколения. Да го разменяме за някакви моментни меркантилни аспекти е неуместно и недостойно за богатата история на нашите свободолюбиви народи и за тяхното бъдеще.

Случи ми се много години да работя в България, в съветските и руските дипломатически учреждения. Бил съм в много кътчета на вашата забележителна и благословена земя. Имал съм многобройни срещи с българи от различни възрасти и социални групи. Най-забележителното в тези срещи бяха дружеските чувства на българския народ към Русия и руския народ, уважението към руската култура, грижливото отношение към безбройните паметници на руските воини, загинали за освобождението на България. Винаги с благодарност си спомням думите на моя отдавнашен голям приятел, о.з. капитан Васил Дачев: "Аз обичам Русия, защото обичам България".  

Превод от руски Велиана ХРИСТОВА 

* Авторът е дипломат, писател, почетен гражданин на Варна, член на Съюза на писателите на Русия, на Съюза на приятелите на България, Генерален консул на Руската федерация във Варна 2005-2009 г.